Тази вечер в Грац пристигна винаги мрачният, намръщен син на реставратора. Дойде с кон и каруца натоварена с две огромни дървени каси пълни с много картини.
Пристигането му предизвика в нашето отдалечено жилище почти сензация. Касите бяха оставени в хола и за пристигналия се погрижи прислугата, докато той вечеряше. После с няколко помощници, въоръжен с чук, лост и отвертка, гостът ни завари в хола, където се бяхме събрали, за да присъстваме при отварянето на касите.
Кармила седна и продължи да гледа неподвижно как една след друга старите картини, почти всичките портрети, претърпели вече процеса на обновление, излизаха на бял свят. Майка ми бе от стар унгарски род и повечето картини, които трябваше да бъдат върнати по местата им бяха достигнали до нас чрез нея. Баща ми държеше опис в ръката си и четеше от него, а художникът изваждаше съответстващите картини. Не зная дали те бяха много особени. В по-голямата си част платната бяха видени от мен, така да се каже за първи път, тъй като пушека и праха на времето преди ги бяха заличили.
— Има една картина, която още не съм видял — каза баща ми. — В горната част на единия ъгъл, доколкото мога да прочета, е написано името Марсия Карнщайн и датата 1698. Интересно ми е да видя какво се е получило с нея.
Аз си я спомнях. Беше малка картина, около стъпка и половина висока, почти квадратна и без рамка. Тя беше толкова почерняла от годините, че не можех да разпознавам нарисуваното. Оставена за накрая, художникът я извади с известна гордост. Беше станала твърде хубава! Потресаващо! Тя сякаш живееше. Това бе изображението на Кармила!
— Кармила, скъпа! Това е истинско чудо. Ето те, жива, усмихната, готова да проговориш от тази картина! Не е ли прекрасна, татко? И забележи, Вижда се дори и малката бенка на шията й!
Баща ни се засмя и каза:
— Наистина приликата е чудна! — но гледаше разсеяно и за моя изненада изглеждаше леко потресен. Продължи да говори с реставратора, който бе едновременно и художник. Разговаряха с разбиране за портретите и други творби, които изкуството на реставрацията бе току-що възродило. А аз колкото по-дълго гледах картината, все повече и повече тънех в почуда.
— Ще ми позволиш ли да окача тази картина в стаята си, татко? — запитах аз.
— Разбира се, скъпа! — каза той усмихнато. — Много съм доволен, че приликата толкова ти харесва.
Младата дама не разбра тези хубави думи, изглежда не ги чуваше. Тя се облегна в стола си, хубавите й скрити под дълги мигли очи ме наблюдаваха в съзерцание и тя се усмихна с нещо като възторг.
— Сега вече може да прочетете съвсем ясно името, написано в ъгъла. То не е Марсия, изглежда сякаш е било изписано със злато. Името е Миркала, графиня Карнщайн, а това е една малка коронка над него и отдолу пише Лето Господне 1698. Аз съм далечен потомък на фамилията Карнщайн, тоест мама беше от нея — казах й аз.
— Ах! — продума тъжно младата дама. — Знам, че съм от много старо потекло. Живи ли са някои от Карнщайнови сега?
— Мисля, че няма никой, който да носи това име. Семейството беше разорено много отдавна, струва ми се в някакви граждански войни, но развалините на замъка са само на около три мили от тук.
— Колко интересно! — каза вяло тя. — Но погледни каква красива лунна светлина! — Тя поглеждаше през вратата на хола, която стоеше леко отворена. — Дали да не се разходим за малко в двора да погледаме пътя и реката?
— Толкова прилича на нощта, когато дойде при нас! — въздъхнах аз.
Тя също въздъхна и се усмихна. Изправи се и двете прегърнати през кръста излязохме на покрития с плочи двор. В мълчание стигнахме бавно до подвижния мост, където пред нас се разкри прекрасна гледка.
— Значи ти мислеше за нощта на моето идване тук? — почти прошепна тя. — Доволна ли си, че дойдох?
— Очарована съм, скъпа Кармила! — отговорих аз.
— И искаш портрета, който смяташ за мой, да виси в твоята стая? — продума тя с въздишка като ме обхвана още по-силно през кръста и остави своята хубава глава да се отпусне на рамото ми.
— Колко си романтична, Кармила! Когато и да ми разкажеш историята си, тя ще бъде украсена най-вече с някаква романтична любов.
Тя ме целуна мълчаливо. Добавих:
— Аз съм сигурна, Кармила, че ти си била влюбена, че в този момент има любовна афера, която продължава.
— В никого не съм била влюбена и никога няма да бъда — прошепна тя, — освен в теб.
Колко красива изглеждаше младата госпожица на лунна светлина! Плах и особен бе погледът й, когато тя бързо скри лице в косите ми, с горещи въздишки, преминаващи почти в стенание и притисна треперещата си ръка до моята. Нежната й буза пареше моята.