— Мила, мила… — мълвеше тя. — Аз живея в теб и ти би умряла за мен! Толкова те обичам!
Аз се отдръпнах от нея. Тя ме гледаше отново с поглед, в който бе изчезнала цялата пламенност, цялата изразителност. Лицето й бе безцветно и апатично.
— Има ли някакъв хлад във въздуха, скъпа? — сънено попита тя. — Почти треперя, сънувах ли? Нека да се прибираме. Хайде, хайде, влизай!
— Изглеждаш болна, Кармила, малко слаба! Наистина трябва да пийнеш малко вино! — казах аз.
— Да, ще пийна! Сега съм по-добре. Ще се оправя напълно след няколко минути. Да, дай ми малко вино! — проговори Кармила като приближавахме вратата. — Нека за момент да погледнем отново! Вероятно за последен път ще видя луната заедно с теб.
— Как се чувстваш сега, скъпа Кармила? Наистина ли си по-добре? — попитах аз.
Започвах да се тревожа да не е засегната от странната епидемия, за която казваха, че е обхванала местата около нас.
— Татко би бил безкрайно много опечален — добавих аз, — ако разбере, че си била дори и малко болна без да ни кажеш. Имаме на разположение много опитен доктор, същия, който беше заедно с татко днес.
— Сигурна съм, че е опитен. Знам колко мили сте всички вие, но, мило дете, аз отново се чувствам съвсем добре. Няма ми нищо, освен една лека слабост. Хората казват, че съм отпусната, не мога да издържам на напрежение. Мога да извървя разстояние, колкото може едно тригодишно дете и от време на време силата, която имам, ме напуска и аз ставам такава, каквато ме видя току-що. Но се възстановявам много лесно, само миг по-късно съм в отлично състояние. Виж как се оправих!
И тя наистина се бе оправила. Разговаряхме дълго и тя бе много оживена. Остатъкът от тази вечер премина без повторение на онова, което аз наричах нейни слабости. Имам предвид нейните налудничави приказки и погледи, които ме притесняваха и дори плашеха. През тази нощ, обаче, се случи събитие, което даде нова насока на моите мисли и сякаш подтикна безжизнената натура на Кармила към мигновена енергия.
Когато отидохме в гостната и седнахме на кафе и какао, Кармила не пи нищо. Беше вече съвсем на себе си. Госпожата и госпожица дьо Лафонтен се присъединиха към нас и направихме малка група за игра на карти, в процеса на която влезе баща ми заради онова, което той наричаше своя «порция чай». Когато играта приключи, той седна до Кармила на кушетката и я попита малко разтревожено дали е получавала някакви вести от майка си откакто е при нас. Тя отговори:
След това я попита дали знае къде може да й се изпрати писмо.
— Не мога да кажа — уклончиво отговори тя, — но мислех да ви напусна. Вие вече бяхте толкова дълго гостоприемни, толкова мили с мен. Създадох ви безброй неприятности и бих желал утре да взема карета, за да се отправя по следите на майка ми. Аз знам къде ще я намеря накрая, въпреки че не се осмелявам да ви кажа.
— Но ти не трябва да мислиш за подобни неща! — възкликна баща ми за мое голямо успокоение. — Не можем да си позволим да те изгубим по такъв начин и няма да се съгласим да ни напуснеш без знанието и грижите на майка ти, която бе толкова добра да ти разреши да останеш при нас до нейното завръщане. Бих бил много щастлив, ако знаех, че имаш вести от нея, но тази вечер новините за разпространението на загадъчната болест, обхванала околността, станаха още по-тревожни. Така, моя красива гостенко, аз се чувствам твърде много отговорен пред майка ти. Но ще направя всичко възможно и сигурно е, че ти не трябва да мислиш да ни напускаш без нейни указания по този въпрос. Ние бихме страдали твърде много, ако се съгласим да се разделим с теб.
— Господине, благодаря ви хиляди пъти за вашето гостоприемство! — отговори тя, усмихвайки се срамежливо. — Вие всички бяхте толкова мили към мен! Рядко преди това съм била така щастлива в живота си, както във вашия прекрасен замък, с вашите грижи и в компанията на вашата мила дъщеря.
Баща ми галантно, по свой старомоден начин целуна ръката й усмихнат и доволен от нейната кратка реч.
Аз, както обикновено, придружих Кармила до стаята й, седнах и побъбрих с нея малко докато тя се приготвяше за лягане.
— Мислиш ли — казах накрая аз, — че някога напълно ще ми се довериш?
Тя се обърна усмихната, но не отговори и само продължи да се усмихва.
— Няма ли да отговориш на това? — попитах аз. — Не ти е приятно да отговаряш, не трябваше да те питам.