През това време госпожата, госпожицата, баща ми и една част от прислугата бяха вече в стаята. Кармила, разбира се, бе обсипана с въпроси, пожелания и поздравления за добре дошла. Тя трябваше да разкаже само за едно нещо и бе единствената от цялата група, която можеше да даде обяснение за случилото се. Баща ми започна да обикаля из стаята, мислейки. Аз видях как очите на Кармила го проследяват за момент, с потаен и мрачен поглед. Когато баща ми беше вече отпратил слугите и госпожицата отиде да потърси едно малко шише с валериан и амоняк, и в стаята освен Кармила бяхме само баща ми, госпожата и аз, той замислено се доближи до нея, хвана ръката й много нежно, заведе я до кушетката и седна до нея.
— Ще ми простиш ли, скъпа моя, ако изкажа предположения и ти задам въпрос?
— Кой може да има по-голямо право? — каза тя. — Питайте каквото желаете и аз ще ви кажа всичко! Но това е просто една история на смущение и мрак. Не знам абсолютно нищо! Задавайте каквито искате въпроси. Но вие, разбира се, знаете за ограниченията, под които ме е поставила мама.
— Отлично, мое мило дете! Няма да се доближавам до темите, за които тя изисква нашето мълчание. Сега, чудото от снощи се състои в това, че ти си била преместена от леглото и стаята си без да бъдеш събудена и това преместване се е случило очевидно, когато прозорците са били все още плътно затворени, а двете врати заключени отвътре. Ще ти кажа моята теория, но първо ще ти задам един въпрос.
Кармила се бе облегнала обезсърчено на ръката си. Госпожата и аз слушахме със затаен дъх.
— Така въпросът ми е следния: била ли си някога заподозряна, че вървиш насън?
— Никога, освен когато бях наистина много малка.
— И наистина си вървяла насън, когато си била много малка?
— Да, знам, че вървях. Беше ми казвано толкова често от моята стара бавачка.
Баща ми се усмихна и поклати глава.
— Добре, това, което се е случило е следното: ти си станала насън, отключила си вратата, без да оставяш ключа в ключалката и изваждайки го си заключила вратата отвън. Отново си извадила ключа, отнасяйки го със себе си до една от двадесет и петте стаи на този етаж или вероятно някъде горе или долу. Има толкова много стаи и килери, толкова много тежка мебел и такова натрупване на дървения, че би изминала цяла седмица за цялостното претърсване на тази стара къща. Сега разбираш ли какво искам да кажа?
— Разбирам, но не всичко — отговори тя.
— И как, татко, си обясняваш, че се е озовала на кушетката в гардеробната, която ние претърсихме толкова внимателно?
— Тя е отишла там след като сте претърсвали, все още спяща и накрая внезапно се е събудила. Била е толкова изненадана, че се намира там, колкото никой друг. Пожелавам всичките загадки да бъдат така лесно и невинно обяснявани както твоята, Кармила! — каза той, смеейки се. — И така можем да се поздравим за сигурността, че най-естественото обяснение на случката е това, което не включва в себе си упояване с лекарства, проникване с взлом, крадци, отровител или вещици, нещо, което не трябва да тревожи Кармила, или когото и да е.
Кармила изглеждаше очарователна. Нямаше нищо по-красиво от нейното излъчване. Красотата й се подсилваше от онази грациозна отпуснатост, която беше характерна за нея. Мисля, че баща ми мълчаливо сравняваше моя външен вид с нейния, защото каза:
— Защо моята бедна Лора не приличаше повече на нея? — и въздъхна.
Така нашите тревоги бяха приключени щастливо и Кармила върната на нейните приятели.
Кармила не искаше и да чуе прислужник да спи в стаята й и баща ми уреди човек от прислугата да бди нощем в коридора, така че тя да не се опитва да направи друго такова излизане без да бъде спряна пред вратата. Нощта премина спокойно и рано на другата сутрин, докторът, за когото баща ми бе изпратил човек без да ми каже и дума за това, пристигна, за да ме види. Госпожата ме придружи до библиотеката и там, сериозен, угрижен, с бяла коса и Очила, докторът ме очакваше. Разказах му случилото се и той се разтревожи още повече. Двамата бяхме застанали в нишата на един от прозорците, един срещу друг. Когато разказа ми приключи, той се облегна на стената, прикова в мен сериозен поглед, в който имаше уплаха. След минута размисъл запита госпожата дали би могъл да види баща ми. Татко влезе усмихнат и каза: