След около половин час баща ми влезе. Имаше писмо в ръката си и каза:
— Това писмо се е забавило. То е от генерал Шпилсдорф. Можел да бъде тук, във всеки случай не може да дойде по-рано от утре.
Той постави отвореното писмо в ръката ми, но не изглеждаше доволен, както обикновено, когато такъв гост, толкова обичан, трябваше да дойде. Напротив, изглеждаше така, сякаш искаше нещо, което не желаеше да разкрие.
— Татко, мили, ще ми кажеш ли? — попитах аз внезапно, поставяйки ръка върху неговата. Гледах го изпитателно в лицето.
— Вярно — отговори той, оправяйки с поглаждане косата над очите ми.
— Дали докторът ме намира много болна?
— Не, мила! Той мисли, че ако се вземат точно необходимите мерки, ти отново ще бъдеш много добре или най-малко на прав път към пълно оздравяване след ден или два — отговори той малко сухо. — Исках нашия добър приятел, генерала, да беше избрал някой друг път. Ще ми се ти да бъдеш в отлично здраве, за да го приемеш.
— Но татко, кажи ми истината — настоявах аз, — какво мисли докторът че ми има?
— Нищо, не трябва да ми досаждаш с въпроси! — отговори той с повече раздразнение, отколкото някога си спомням да е проявявал към мен. Виждайки, че изглеждах засегната, той ме целуна и добави: — Ще научиш всичко след ден-два. За сега знам само това. Впрочем, ти не трябва да се главоболиш за това нещо.
Той се обърна и напусна стаята, но се върна преди да бях започнала да се чудя и да си блъскам главата над странностите на всичко казано. Той трябваше просто да ми каже, че ще ходи до имението Карнщайн и е поръчал каретата да бъде готова за дванадесет. Аз и госпожата трябваше да го придружим. Щеше да посети свещеника, който живееше в тези живописни места по работа. И тъй като Кармила никога не ги бе виждала, можела да ни последва. А заедно с нея и госпожицата, която трябваше да носи нещата за онова, което вие наричате «пикник» и той щял да бъде подготвен за нас сред развалините на замъка.
В дванадесет часа, аз бях готова. Малко след това баща ми, госпожата и аз поехме по набелязания маршрут. Преминавайки през подвижния мост, ние завихме на ляво и продължихме по пътя през стръмния готически мост в западна посока, за да стигнем до изоставеното село и развалините на замъка Карнщайн. Не може да си представите нещо по-хубаво от пътуването през гориста местност. Земята се начупва в леки възвишения и падини облечени в прекрасна гора, напълно лишени от относителна симетричност, която изкуственото насаждение и резитбата придават. Неравностите на почвата често насочват пътя извън правата му посока и го карат да се вие красиво покрай издълбаните падини и най-стръмните страни на възвишенията сред неизчерпаемо разнообразие на терена.
Подминавайки едно от тези места ние ненадейно срещнахме нашия стар приятел — генерала. Той яздеше срещу нас, придружен от един прислужник на кон. Багажът му го следваше във взета под наем повозка, която ние наричаме «каруца». Генералът слезе от коня след като спряхме и след обичайните поздравления, беше лесно убеден да заеме свободното място в каретата. Изпратихме прислужника в замъка.
Бяха изминали едва десет месеца, откакто видях генерала за последен път, но това време беше достатъчно, за да го промени външно и го състари. Той беше станал по-слаб, нещо като помрачение и безпокойство бе изместило сърдечността, характерна за изражението на лицето му. Неговите тъмносини очи, винаги проницателни, сега блестяха с по-голяма твърдост под рунтавите сиви вежди. Това не беше промяна, каквато само скръбта причинява, изглежда, че и по-силни страсти бяха допринесли за нея.
Продължихме пътуването си и скоро генералът започна да говори с обичайната си войнишка прямота за загубата на скъпия и близък човек. Споменавайки смъртта на своята обичана племенница, момиче, възпитано под негова опека, той избухна в тон на силно огорчение и ярост. Нападаше «пъклените дела», на които тя бе станала жертва и изрази с повече отчаяние, отколкото набожност, почудата си, че Небето трябва да допуска такова чудовищно снизхождение към похотта и злонамереността на ада.