Тя продължи с искането си и то с тон на човек, при когото такава молба се превръщаше повече в искане на съвет, отколкото в търсене на услуга. Това проличаваше само от държанието й и както изглеждаше беше съвсем несъзнателно. Но от думите, с които бе изразявано, нищо не би могло да бъде по-умоляващо. Аз просто трябваше да се съглася да се грижа за дъщеря й по време на нейното отсъствие. Това, като се има предвид всичко, беше едно странно, да не кажа дръзко искане. Тя някак си ме обезоръжаваше и наблягаше най-вече на моето рицарско достойнство. В същия момент, една фатална случайност предопредели всичко, което се случи. Моето дете дойде до мен и съвсем тихо ме помоли да поканя нейната нова приятелка Миларка да ни посети. Тя тъкмо я възхваляваше и смяташе, че ще й бъде изключително приятно, ако нейната майка позволяваше това. При други случаи аз би трябвало да й кажа да изчака малко, докато, поне, разбере кои са те. Но нямах дори миг за размисъл. Двете дами ме атакуваха заедно и трябва да призная, че изисканото и красиво лице на младата дама, в което имаше нещо крайно очарователно, както елегантността и силата на родения благородник, ме решиха. Омаломощен, аз се съгласих и поех съвсем лесно грижата за младата дама, наричана Миларка.
Графинята извика дъщеря си, и започна да й обяснява как внезапно и неочаквано е била повикана, каза й също за уговорката тя да остане под моя закрила. Добави и това, че аз съм един от нейните най-стари и високо ценени приятели. Аз, разбира се, правех подобни изявления, когато случаят го изискваше и се намерих, след като размислих, в положение, което никак не ми харесваше. Господинът в черно се върна и много церемонно отведе дамата от стаята. Поведението на този господин беше такова, сякаш искаше да ме впечатли с убеждението, че графинята бе дама с много по-голяма важност, отколкото само нейната скромна титла би могла да ме накара да предположа. Последното искане на майката към мен беше да не се опитвам до нейното завръщане да науча за нея нещо повече от това, което вече бях успял да узная. Нашият виден домакин, чийто гост бе тя, знаел причините за това. Прошепна няколко думи на дъщеря си, целуна я прибързано два пъти и замина, придружена от бледния господин в черно. «В съседната стая — каза Миларка, — има прозорец с изглед към двора. Бих желала да видя мама за последно и да й пратя въздушна целувка.» Ние, разбира се, се съгласихме и я придружихме до прозореца. Погледнахме навън и видяхме една красива старомодна карета, с група разсилни и лакеи. Видяхме слабата фигура на господина в черно, който държеше дебел кадифен плащ и го постави върху раменете на графинята като закри главата й с качулката. Тя му кимна и леко го докосна с ръката си. Той се поклони ниско няколко пъти след затварянето на вратата и каретата потегли. «Замина!» — каза Миларка с въздишка. «Замина…» — повторих си наум аз. За пръв път след моето съгласяване, разсъждавах върху безразсъдството на постъпката си. «Тя не погледна нагоре» — каза младата дама опечалено. «Графинята вероятно е свалила маската си и не желае да показва лицето си — казах аз. — Тя не би могла да знае, че си била на прозореца». Тя въздъхна и ме погледна в очите. Беше толкова красива, че аз се смилих. Съжалявах, че за момент съм се разкаял за моето гостоприемство и твърдо реших да загладя вината си пред нея заради непризнатата грубост на моето посрещане.
Младата дама, поставяйки отново маската си, се присъедини към моята възпитаница, убеждавайки ме да се завърнем в парковете, където концертът щеше да започне отново. Направихме така и се разходихме по терасата, която лежи под прозорците на замъка.
Миларка ни стана много близка и ни забавляваше с живи описания и истории за повечето видни хора, които виждахме на терасата. Аз я харесвах все повече и повече след всяка изминала минута. Нейните клюки, без да бъдат злонамерени, бяха крайно развлекателни за мен, отдавна бях извън висшето общество. Помислих си колко би оживила понякога самотните вечери у дома.
Този бал не приключи докато утринното слънце не достигна хоризонта. Великият херцог обичаше да танцува дотогава, така че преданите нему хора не можеха да си заминат или да помислят за сън. Тъкмо бяхме преминали през един препълнен салон, когато моята възпитаница ме попита къде е Миларка. Аз мислех, че тя е била от нейната страна, а тя мислела, че е до мен. Бяхме я загубили. Всички мои усилия да я намеря бяха напразни. Страхувах се да не се е изгубила в огромните паркове. Тогава вече напълно осъзнавах безразсъдството, че бях приел да закрилям една млада дама, знаейки само името й. Обвързан с обещания, без да зная нищо за наложилите го причини, аз дори не бих могъл да направя проучвания, казвайки само това, че изчезналото младо момиче е дъщерята на графинята, която си е заминала преди няколко часа.