— Знаете ли какво — почна той, — винаги когато гледам влюбена двойка, изпитвам безмерна тъга, като че ли пред мене стоят двама осъдени на смърт. Изведнъж в ума ми бликват върволица черни мисли; виждам всичките им измами, разочарования и недоволства един от друг; слушам всичките им взаимни, разбира се, неправи, упреци и после — тая жълта пустиня на тегота и безизходно отчаяние представете си — които с такава жажда, с такава радост са се търсили, желали — нима това не е страшно… не, не… представете си двама залутани хора, които вървят мижешком по ръба на тъмна пропаст, без да подозират опасността, която ги грози. Вие стоите на другия ръб — между вас е пропастта, гледате ги, съчувствувате им, жалите ги, но сте безсилен да помогнете. О, те няма да ви чуят. Можете да викате, да предупреждавате — недейте, върнете се, ще загинете! Но все пак каква полза — те няма да ви чуят — между вас зее бездната.
Господинът спря и ме загледа пак, ала сега от цялото му лице вееше някаква принизена безпомощност.
— Ах, ако мъжът можеше да се отрече — продължи той странните си мисли, ако можеше да победи, да превъзмогне нечистата тръпка на физическото сближение с жената, той би бил спасен навеки…
— Да, но какво друго би му останало тогава — засмях се аз.
— Какво друго? О, много, неизмеримо много: мечтата за жената. Той би живял с този образ в душата си без страх, че ще го загуби, щом се докосне до него. А няма по-върховно щастие от това да носиш в сърцето си любимия образ на жена. Някои хора цял живот пазят на шията си триъгълна муска с изписани вътре тайнствени слова… Но няма по-вълшебен талисман от образа на жената, който вие сам сте създали и ревниво пазите в душата си.
Не издържах и го прекъснах:
— Да, но все пак тя е само мечта — рекох аз.
— Че какво от това? — учуди се той. — Мечта — казвате вие. Нека бъде така — нима има граница между действителността и мечтата? Не, няма ценна действителност: радостното вълнение, което ние наричаме щастие, не е нищо друго освен илюзията, че сме намерили за миг в действителността материално въплъщение на нашата мечта. Но и там в същност ние се радваме пак на мечтата си и страдаме, защото в същия този миг на превъплъщение нашата мечта умира…
Знаете ли какво — ние, мъжете, сме като малки деца спрямо жената. Понякога съдбата ни дарява красива и рядка играчка. Но вместо да й се радваме отдалеч, ние сядаме, също като любопитни деца, и с труд разглобяваме всичките винтове на играчката, за да узнаем какво съдържа тя и накрая намираме вътре — празно пространство, талаш или топка кълчища и, разбира се, хулим съдбата, че ни е измамила…
— Странни мисли…
— Странни? Добре, да допуснем, но с тях може да се живее.
— И вие вярвате това? — засмях се аз втори път. Но господинът не отвърна. Може би моят смях го оскърби. Той извърна лице към мене, но погледът му се плъзна и отскочи някъде встрани, към гората. Ние бяхме се изкачили вече горе.
— Ах, погледнете колко е порасла гората! — извика той, развеселен като дете.
— Да, от есента до пролетта има шест месеца — младите вейки са покарали…
— Не, не за тях казвам — произнесе той полека и замислено. Лицето му мигом беше добило пак тежката си маска… — Аз не съм виждал отколе тази гора.
— Навярно сте отсъствували от столицата? — полюбопитствувах аз.
— Нито ден.
— А живеете тук отдавна?
— От години.
Исках да бъда съвсем примирителен, а и някаква непонятна жалост към този човек пронизваше сърцето ми.
— Отвличала ви е работа — додадох аз, — случва се.
— Не, не и работа: просто не исках да идвам тук — упорито заяви той.
— Но странно, вие…
— Чакайте, ще ви кажа — тук, в тази гора, една нощ, преди години, с мене се случи нещо твърде невероятно, необяснимо.
Погледнах го. Той крачеше, свел мрачно глава, а студеният поглед на очите му беше устремен далече напред. Вървяхме така няколко минути, но ето че той пак се спря и ме загледа упорито.
— Помните ли — рече той — атентата в казиното преди години?
— Атентата на карнавала? Помня.
— Вие бяхте там?
— Не, не бях — отвърнах аз и тутакси почувствувах, че ме обзема необикновено вълнение. Може би причина беше лъжата. Аз излъгах, че не съм бил там, излъгах съвсем несъзнателно, без всякакво разумно основание и от това в мене се зароди смъртен страх, че над постъпките ми тежи властта на някоя чужда воля. А той продължаваше да ме гледа с притаена ядовита усмивка в ъглите на устните си.
— Значи не бяхте, а пък аз бях там. Да вървим; ще ви разкажа.
Тръгнахме.
— Преди всичко да ви призная — почна той със своя глух равен глас, — трябва да ви призная, че не обичам шумните общества и навалиците. Винаги посред шума и мнозинството съм се чувствувал по-сам от където и да било другаде. Но тази нощ решихме, с компания от неколцина мои познати, да отидем на забавата. Не бях виждал дотогава карнавал — исках да видя. А и цяла седмица преди това, ако помните, по улиците и вестниците се говори и писа само за този карнавал на артистите.