Отидохме; избрахме отдалечена маса, поръчахме пиво, изобщо приготвихме се да вземем нашия дял от общата веселба.
Наистина осветената и украсена зала, музиката, танцуващите вихрено двойки от маскирани мъже и жени в най-капризни и причудливи облекла от всички времена и народи (целите гардероби на театрите бяха налице) и тази бясна разпуснатост, към която ни насърчава увереността, че няма да ни познаят — въвеждаха сякаш в един друг свят, вълнуващ и опияняващ повече от алкохола. Не знам дали ви се е случвало някога, господине, да видите обнажен човека, освободен от всички условности и предразсъдъци, на които е принуден да се подчинява във всекидневието, свободен като стихия. Именно: свободен като стихия. Ето така аз видях през онази нощ за първи път жената, или по-право — неотразимата стихия на плътта, на освободената женска плът.
Ние седяхме настрани и пиехме; аз се чувствувах вече зашеметен, ала не преставах да пия. От време на време се вдигах и смесвах с навалицата. Пред замрежените ми очи минаваха танцуващите двойки, мяркаха се обнажени женски рамене и бюстове, упояваше ме парфюм, а посипаните от някоя палава женска ръка конфети предизвикваха на подвизи моята дързост. Но повече от всичко погледът ми беше магьосан от една двойка: гримиран палячо с книжна гугла на глава и млада жена с тясна копринена маска на очите, облечена в къса дреха на балерина. Те прелитаха непрестанно по залата, от група към група, като две немирни пеперуди: едната — цяла в бяло, с две черни резки по крилете, а другата — той — по-пъргава, по-гъвкава, с разветите си широки ръкави и пъстрия надиплен ошийник на палячо. Красиви и двамата, пияни и двамата от младостта си и възторга, който извикваха у всички, те все пак сякаш не виждаха никого, а живееха, унесени един в друг, зачаровани в някакъв вълшебен сън.
Засвири музиката; помня — уан-степ; над залата се сипеха грациозните звънчета на триангла и пъстрите костюми се носеха като пометени от вихрушка. Но в този миг оглушителен гръм раздруса цялата сграда. Мигом онемя всичко: спря музиката, юрнаха се тълпи изплашени хора встрани и навън, посипаха се някъде счупени стъкла. Никой не знаеше какво се е случило, всички гледаха онемели. Един по-смел от другите се качи на стол и извика: „Стойте по местата си, господа, бъдете спокойни, нищо няма.“
Наистина тези няколко думи поопомниха изплашените хора. Аз се впуснах напред към гърма, проврях се в плътната маса от тела и исках да надзърна какво става там. Но в това време навалицата бързо се стъписа и срещу мен, лице с лице, застана същият весел палячо, понесъл на ръце полумъртвата си окървавена другарка.
Не, аз няма никога да забравя тази страшна картина: разширените в безумен ужас очи на смешно гримирания момък и кръвта на младата жена, която се просмукваше през снежнобялата й дреха, стичаше се по неговите пръсти и капеше на широки черни петна върху пода.
Аз се върнах и поех навън като подгонен. Впрочем по всички лица се четеше уплаха и загриженост; яви се и полиция, разтичаха се хора насам-натам. Аз намерих дрехата си и отминах, без да помисля дори за компанията си. Излязох на улицата и тръгнах напосоки в тъмнината. Уморен бях много и зашеметен: казах — пил бях доста. Не намирах в ума си нито една ясна мисъл, не можах да спра вниманието си върху нищо определено. Не исках да си ходя дома. Все още вървях напосоки; из мрака се мяркаха и чезнеха мълчаливи сенки; някъде часовник прозвъни полунощ. Тогава неочаквано ме обзе странно желание: да вървя напред, да изляза накрай града, да осъмна в полето. Тръгнах. Отначало не знаех накъде точно отивам; не помня колко време бях вървял. Неочаквано пред мене се изпречиха две успоредни ниски стени, взрях се (трябва да ви кажа, че имам твърде слаби очи, аз нося очила 5 диоптъра — ето). — (Той извади от джоба на жилетката си черна предпазка за очила, разтвори я и ми посочи очилата: златни, със закачалки зад ушите.) — Да, взрях се и различих в тъмнината перилата на циментовия мост. Ето там, този. — Той се извърна и посочи моста зад нас. — Аз бях се озовал тук, на това шосе — и продължих. Нощта беше облачна и много тъмна: аз вървях и решавах — не е ли по-разумно да се върна и почина у дома, вместо да скитам из този непрогледен мрак. Но в това време зад мене прогърмя кола; докато се извърна, колата ме настигна и в мътното осветление на фенерите стори ми се, че видях висока закрита карета. Колата отмина десет крачки напред, спря и след малко забелязах, че оттам към мене бързо иде една фигура и додето се опомня, на две крачки пред мене застана — жена. Просто не вярвах на очите си.