— Добър вечер! — поздрави ме тя някак небрежно-шеговито и предизвикателно.
Отвърнах й, като прибавих: Какво обичате, госпожо?
— Госпожо? А уверен ли сте в това? — последва пак същият подигравателен тон.
— Впрочем все едно… простете.
— Щом е все едно — прощавам. Да вървим тогава.
И мигом почувствувах, че една ръка се провря ловко под ръката ми отляво и до лакътя ми се притисна гъвкаво женско тяло.
— Но чуйте — почти извиках аз, — не разбирам какво значи всичко това!
— Ах, вие не разбирате! Вие дори не можете да разберете, че сте моя жертва тази нощ!
— Ваша жертва! Как така!
— Ето така — аз търсих вас; елате, ще узнаете.
И тя ме поведе към дясната алея. Прескочихме канавката и поехме напред. Всичко това беше така неочаквано, че зашеметен, аз нямах вече нито време, нито желание да съобразявам думите и постъпките си. Не, тя каза право: аз бях нейна жертва. Навярно за това много помогна алкохолът. Но тази луда жена изведнъж подчини волята ми, дори мислите ми. Аз я слушах поразен и чувствувах как от гласа й, от смеха, от жестовете и ловките досягания на снагата й до мене като че излитаха тънки невидими мрежи, които омотаваха съзнанието ми и аз вярвах безволно всичко, което ми кажеше тя.
Но коя беше тя? Каква беше тя? Някоя авантюристка, някоя безумна или просто едно от онези скромни, принизени и подчинени същества, което в миг на вдъхновено самочувствие беше се решило поне веднъж да скъса веригата на условностите и да даде воля на своята жадна плът. Така последователно тя се превъплъщаваше пред мен всеки миг в по-нов образ на жена, на жената. Тя беше ту млада жена, кокетка, невръстно момиче; ту любителка на приключения, стара мома, изневерена съпруга, баба, проститутка. Ролите се меняха толкова бързо и така сполучливо, че замаян от думите й, упоен от ласките на освободената й плът, струваше ми се, че в онези мигове виждах едно мистично прозрение, самата същина на загадъчното същество — жена, което ние любим или ненавиждаме, погубваме или гинем от ръката му и все пак не познаваме и не разбираме никога.
— Та аз съм ваша познайница — смееше се тя, — нима вие не си спомняте, че сте чули някъде този глас. Припомнете си — вие идвахте у дома; търсихте мъжа ми по работа, звънихте и вратата ви отвори една млада жена в леко домашно облекло, която вие простреляхте с такъв алчен поглед… Помните ли, а?
Наистина аз бях ходил в много домове; аз имам от години представителство на една чужда търговска къща: бюрото ми е на площад „Позитано“ — (той назова улицата и номера) — и не беше чудно да съм срещнал тая жена нейде. Но додето събера мислите си, следваше нова игра.
— Ах, приятелю, вие сте страшно недосетлив — преди час на карнавала вие ме онажвахте цяла с поглед, аз ви обсипах с конфети, два пъти ви засегнах с веера си и произнесох двусмислени думи на самото ви ухо — нима и сега не си спомняте коя съм?! Ето, похванете ръката ми. — Ръката й беше стройна, с тънки нервни пръсти, които аз чувствувах и под ръкавицата. Тя имаше дълги кожени ръкавици. Пръстите й се впиха в ръцете ми, отскочиха напред и върху устните ми се прилепи разголената плът между ръкавицата и лакътя й, посипа се сластен смях и мигом спря. Вървяхме няколко крачки мълчаливо; аз тръпнех цял; какво още кроеше тя? И ето че пак заговори — съвсем променена, с глух, отпаднал глас, в който звучаха сълзи.
— О, господине — прошепна тя, — аз съм твърде почтена, твърде почтена жена, но мен ме оскърбиха и аз искам да отмъстя тази нощ. Преди час вие гледахте една двойка, аз видях в какъв унес ги гледахте вие — палячото и балерината. Наистина те бяха хубави и аз няма да им простя това. Тази вечер той беше в прегръдките ми, той се кле, че обича само мене, а един час подир това видях безумния ужас в очите му, когато друга изнасяше кървава на ръцете си… Разбирате ли сега? Копринената маска ми помогна да открия измяната… Ето тази маска.
Тя поднесе лицето си до лицето ми и в тъмнината аз едва различих върху бялото лице двете загадъчни черни елипси на маската, а по-долу личеше сладостната рязка на устните й, които полека се приближаваха към моите, обжегнаха ме с дъха си, впиха се хищно в устните ми и разсипа се пак проклетият зловещ смях.
— Ах, колко сте смешни вие, мъжете! Вие никога нищо не узнавате от нас. Една тънка маска върху очите ни е достатъчна да скрие всичките ни тайни — нима вие не разбрахте, че аз съм една стара грозна мома, с повяхнала гръд и фалшиви зъби в уста? Или не? Не това — аз съм паднала улична жена, която всеки взема и отминава… Припомни си — кой ден през седмицата беше ти при мене.