Тя пресече пътя ми, застана лице срещу лице с мене и пак се закиска:
— А, спомни ли си сега?
Но смехът й изведнъж се спря и аз видях — не, нищо не видях, но аз почувствувах, бях уверен, че тя е вече съвсем, съвсем друга. Наистина тя пое двете ми ръце, държа ги един миг мълчаливо и после заговори развълнувана — гласът й беше пак променен, сега в него звучеше лудо детско тържество.
— Слушайте — рече тя, — аз съм доволна вече от себе си и ще ви открия самата истина: аз съм малко момиче. Всички ме смятат такова: мама, татко, роднините. Когато аз кажа нещо, те ми се смеят и думат: „Мълчи, ти си още дете, ти нищо не знаеш…“ Да, но тази нощ, когато мама и татко отминаха там, аз сложих черните ръкавици на мама, облякох дългата й кожена дреха и станах важна дама… О, аз се огледах в огледалото на маминия гардероб и рекох — тази нощ е моя! Разбрахте ли сега? И аз искам да ме помните винаги, винаги. Ето, вземете това цвете!
Тя посегна към корсажа си и ми подаде нещо.
— Това е бял карамфил — тържествено заяви тя, — чист и нежен, спомен от малкото момиче… чакайте, аз ще ви го поставя ето тук.
И тя пъхна пръсти в левия долен джоб на жилетката ми. После направи втори жест и подаде пак.
— Ето ви розов — заяви тя, — спомен от изневерената дама на палячо. Сложете го там.
Тя втикна пръсти в горния десен джоб на жилетката и се закиска, после спря и трети път посегна.
— Третият и последен спомен — заяви тя, — кървавочервен карамфил — от зрялата дама, която веднъж пожелахте с поглед — мястото му е тук, до сърцето.
И тънките й пръсти досегнаха левия горен джоб на жилетката ми… Ах, господине, оттогава изминаха години, а аз все още не съм забравил моето странно приключение. Струва ми се, че през онази нощ аз прозрях бездънната пропаст, която винаги е лежала и все още лежи между нас и жената… не, не това — аз не мога да ви изразя чувството си — нямам думи, нямам мисли, но и до днес във всяка срещната жена търся и виждам онази… В плахия взор на детето, в очите на девицата, в тъмния поглед на зрялата жена, във всяка тяхна усмивка, жест или дума — струва ми се, че долавям намек за нашата тайна, че слушам шепота им — „не ме ли познаваш, аз съм онази“…
Той млъкна, сне шапката си и изтри с кърпа потното си голо теме: той имаше невероятно широко голо теме с ясно очертани кости на черепа. Вървяхме така няколко минути мълчаливо. Аз чаках и се надявах, че ще заговори пак, но той мълчеше упорито, замислен и сякаш не забелязваше присъствието ми. Заяде ме любопитство и аз не издържах и попитах:
— А как се свърши всичко това — рекох аз, — вие не доразказахте.
Той се спря и ме загледа в недоумение. Навярно моят въпрос беше прекъснал мислите му и трябваха няколко мига, за да се опомни. Той потърка пак темето си — полека и с мъка, — върху устните му трепна гузна усмивка и чак след това се окопити: студените му очи се впиха в мене и той продължи:
— Ах, да, имате право… — заяви той, — ние се върнахме с нея назад и когато приближихме на десет крачки от каретата, тя ме спря с енергичен жест, затича се, скочи вътре и изчезна в мрака… Едва тогава аз се съвзех и исках да викам, да тичам след нея, да я настигна и узная коя и каква беше тя. И не знам, може би наистина съм тичал, защото след няколко минути се озовах в града. Стори ми се, че бях близо около дома: тогава аз живеех в този квартал, около реката. Предполагах, че съмва, впрочем мъчно можеше да се определи времето: откъм планината се беше спуснала гъста мъгла — както често се случва напролет в столицата — и аз, с моето късогледство, едва различавах предметите на няколко крачки. Тръгнах за дома; бях на верен път: предстоеше ми да измина две напречни улици на булеварда и да свия наляво. Така и направих. Три улици по-горе и надясно четвъртата къща беше моята квартира. След малко стигнах на познатия ъгъл и почти опипом заброих къщите: една, две, три, четири… Но там, дето трябваше да бъде нашата къща, се оказа широко празно дворно място. Навярно сбъркал бях. Върнах се и отново заброих, но този път се натъкнах на висока ограда с железни прътове, зад която се чернееха някакви съвсем непознати постройки. Не, явно беше, че съм се изгубил в мъглата. Аз не знаех вече накъде да вървя — напред или назад — и тръгнах напосоки. И ето тук вече се почна едно безкрайно, уморително и досадно лутане, в което постепенно изгубих представа и за посока, и за време. Не срещах никакви хора, не разпознавах никакви места. Струваше ми се, че съм попаднал в съвсем друг град, в чужда непозната земя. Най-после измъчен, отчаян и капнал от умора, аз се прислоних до една стена и седнах върху някакъв висок, дялан камък, както ми се стори. Затворих очи и чаках така няколко минути, но когато ги отворих — съзрях отсреща, през тясната улица, че се чернее нещо тънко и високо към небето, което отпреди не забелязах. Помислих, че е топола, която по-рано е закривала мъглата. Но не — това не беше топола: сега аз различих ясно високо стройно минаре на джамия. Още малко и през мрака се очерта и тъмното викало, накичено с три реда старинни байрамски кандила! Не, това минаваше вече всякаква граница — аз скочих и бързо прекосих улицата, но там нямаше никаква топола, нито джамия — натъкнах се само на някакъв нисък кирпичен зид; похванах с ръка — по ръката ми се посипа суха ронлива пръст, а отгоре ме досягаха провесени лозови листната вейки… Несъмнено с мене ставаха странни неща; побоях се, че мога да изгубя съзнание и падна там; с остатъка от воля и сили аз се върнах пак при камъка и седнах, но когато посегнах да се подпра о него с ръка — ръката ми попадна в нещо дълбоко; едва сега разбрах, че седях върху ръба на широко каменно корито. Приведох се и погледнах — коритото на чешма; взрях се в стената — там личеше издаден лъскав предмет — похванах: бронзов чучур на пресъхнала чешма. Но в същия миг главата ми натегна и аз я сложих полека върху каменната вдлъбнатина в стената.