— Цял ден и цяла нощ ще ни въртят така, докато капнем — рече той и изведнъж като в скоропоговорка продължи: — Братлета, както сме си, крачка по крачка пристъпвайте към село. Никой да не се откъсва, разбрахте ли?
Нямахме сили ни да отговорим, ни да се мръднем. Тогава той ни заблъска с гърба си и макар съвсем бавно, групата запълзя. Обезпокоени, вълците отново заналитаха. Някой изпищя ухапан. В една вълча уста се мярна парче от нечий крачол. Ваклинчо замахна да удари стрелналия се към него вълк, но се подхлъзна и падна. Вълкът, окуражен, се хвърли повторно, но Каро застана пред падналия и посрещна нападателя с точен удар. След това дръпна Ваклинчо отново в кръга.
Когато се срещнахме с глутницата, беше около обяд. Започна да здрачи и ние едва тогава минахме хълма и се надвесихме над село. Щом се показаха първите къщи, Каро завика колкото му глас държи имената на познати и зли селски кучета:
— Карамане-е-е, Мурджо-о-о, Лиско-о-о-о, Ара-пе-е-е!
Кучетата чуха, па, изглежда, и бяха надушили вълците, защото залаяха, а след това ги видяхме, понесени към нас като облак. Щом усетиха село и кучета, вълците неусетно, без да бързат, в колона по един, прехвърлиха хълма. Кучетата минаха край нас като вятър и продължиха по следите им.
Отлепихме гърбовете си, но направили по две-три крачки, се почувствувахме толкова отпаднали, че кой където беше, седна в снега.
А Каро — нашият Каро, той се облегна на едно дърво, после неусетно се свлече. Неколцина намериха сили и разтриха челото му със сняг. Когато дойде на себе си, той ни изгледа всички поред, подпря се на лакти и беззвучно заплака.