Опита се да не поглежда към таймера, но не се сдържа.
00:22
— Може би е зазидан — измърмори Монк. Рейчъл запали нова клечка.
— Разбира се — продължи тя на ръба на паниката, — повечето оракули били шарлатани. Както при прословутите сеанси в края на деветнайсети и началото на двайсети век, предсказателят обикновено имал съучастник, скрит в тайна ниша или тунел.
— Или под масата — каза Грей. Беше клекнал до хематитовата плоча. Държеше клечката си ниско до земята. Пламъчето трептеше и хвърляше танцуващи сенки по стените. — Побързайте.
Нямаше нужда да ги подканя.
00:15.
Това беше достатъчна мотивация.
Монк и Грей хванаха плочата и приклекнаха. После изпъшкаха и я вдигнаха.
Кат беше коленичила до тях и държеше запалена клечка.
— Има тесен тунел!
— Влизайте — нареди Грей.
Кат махна на Рейчъл да влезе първа.
Кладенецът беше стръмен и тя лесно се придвижи надолу, плъзгаше се по задник. Кат се спусна след нея, после и Монк.
Рейчъл се извъртя да погледне назад, броеше наум. Оставаха четири секунди.
Монк подпря плочата с гръб и Грей се вмъкна с главата напред между разтворените му крака.
— Давай, Монк!
— Не е нужно да ми го казваш два пъти.
Монк се наведе и тежестта на плочата го тласна в кладенеца.
— Надолу! Надолу! — извика Грей. — Колкото се може по — … Експлозията изяде остатъка от изречението му. Рейчъл, все още обърната назад и нагоре, видя оранжеви пламъци да облизват ръбовете на плочата.
Монк изруга.
Рейчъл заряза всяка предпазливост и се хързулна надолу. Шахтата ставаше все по-стръмна. Скоро вече се пързаляше по задник във влажния тунел и по никакъв начин не можеше да овладее нито скоростта, нито посоката на движението си.
Чу се нов звук.
Рев на вода.
О, не…
22:25
След петнайсетина минути Грей помогна на Рейчъл да излезе от река Тибър. Трепереха дружно на брега. Зъбите й тракаха. Той я притисна до себе си и заразтрива раменете и гърба й.
— Аз… добре съм — каза тя, но не се отдръпна, дори напротив — сгуши се още повече в прегръдките му.
Монк и Кат излазиха от водата, мокри и кални.
— Трябва да се движим — каза Кат. — Иначе настинката ни е сто процента сигурна.
Монк се засмя.
Грей тръгна по високия бряг. Къде всъщност бяха? Шахтата ги беше изхвърлила в подземен поток. В пълния му мрак можеха само да се държат за коланите и да се оставят на течението, с надеждата че то ще ги изведе на безопасно място.
По време на подземното им пътешествие Грей беше напипал части от зидария — изглежда, бяха попаднали в древен отточен канал или нещо подобно. Оттам се озоваха в лабиринт от канали. Продължиха с течението, докато накрая не стигнаха искрящ водоем, явно осветяван от отразена светлина някъде в края на тунела. Грей обходи водоема и откри къс каменен проход, който се изливаше в реката.
Другите го последваха — и сега всички бяха под звездното небе и пълната луна, която се отразяваше в реката. Бяха успели.
Монк изстиска ризата си и погледна назад към канала.
— Щом са имали задна вратичка, защо им е била цялата тази сложна история с костите на влъхвите?
Грей беше размишлявал по същия въпрос и беше стигнал до отговор.
— Никой не би могъл да открие задната вратичка случайно. Съмнявам се, че и самият аз бих могъл да намеря обратния път през онзи лабиринт. Древните алхимици са скрили уликата си по такъв начин, че търсещият я трябва не само да разгадае гатанката, но и да познава и разбира в някаква степен амалгамата и нейните свойства.
— Било е замислено като тест — каза Рейчъл, потръпваща на лекия вятър. Явно и тя беше размишлявала върху този въпрос. — Изпитание преди да продължиш.
— Аз бих предпочел тест с многовариантен избор — намусено отбеляза Монк.
Грей поклати глава и се закатери по брега. С едната си ръка помагаше на Рейчъл. Силното й треперене постепенно спря и само от време на време я разтърсваха тръпки.
Озоваха се на някаква улица. От другата й страна имаше парк. А по-нагоре по хълма базиликата „Св. Петър“ грееше златна на фона на нощното небе. Около нея виеха сирени и лампите на пожарни и полицейски коли и линейки примигваха в оттенъци на червено и синьо.