Свещи примигваха в стенни анлици и стоящи канделабри.
Кат седеше на един от столовете. Вигор — на друг. Грей беше прекъснал разговора им с появата си. Преоблекли се бяха в бели халати, все едно са отседнали в някой от скъпарските апартаменти на хотел „Риц“.
— Монк е в банята — каза Кат и кимна на една страна.
— Рейчъл също — добави Вигор и кимна в противоположната посока. От тази просторна дневна се влизаше в другите предоставени им стаи.
— Намерил си част от оборудването ни — продължи Кат.
— Но не и лаптопа. Мисля, че Сейчан го е отмъкнала. Кат вдигна вежда.
Грей се чувстваше твърде мръсен, за да седне на който и да било от столовете, така че закрачи из стаята.
— Вигор, можеш ли утре сутринта да ни измъкнеш тайно оттук, така че никой да не ни види?
— Ами… сигурно бих могъл. Ако се налага. Защо?
— Искам възможно най-скоро да минем отново в нелегалност. Колкото по-малко се знае за действията ни, толкова по-добре.
Монк влезе и попита:
— Отиваме ли някъде? — Бъркаше е пръст в едното си ухо. Лейкопласт затваряше раната над окото му. И той беше с бял халат, в неговия случай — разтворен. Поне си беше увил хавлиена кърпа на кръста.
Преди Грей да отговори, вратата на срещуположната стена се отвори. Рейчъл влезе боса и с халат, плътно пристегнат с колана. Но при всяка крачка се откриваше гледка към прасеца и голяма част от бедрото й. Косата й беше измита, още влажна и несресана. Тя прокара пръсти през нея вместо гребен и Грей си помисли, че разчорлена му харесва повече.
— Капитане? — Монк се тръшна на един стол и вдигна крака на съседния, като не забрави да си нагласи подобаващо хавлиената кърпа.
Грей преглътна със свито гърло. „За какво говорех?“ — Та къде ще ходим? — подсказа му Кат.
— Там, където ще намерим следващата подсказка — каза Грей и пак се окашля да си прочисти гърлото. — След видяното тази вечер искаме ли Драконовият двор да се добере до знанието, което се крие в края на този лов за съкровища?
Никой не тръгна да спори.
Монк заопипва лейкопласта на челото си.
— Какво всъщност стана тази вечер, по дяволите?
— Аз може и да имам някаква представа. — Думите на Грей привлякоха вниманието на всички. — Някой от вас запознат ли е с полетата на Майснер?
Кат вдигна ръка.
— Чувала съм да използват този термин във връзка със свръхпроводимостта.
Грей кимна.
— Когато зареден свръхпроводник е изложен на силно електромагнитно поле, се образува Майснерово поле. Силата на това поле е право пропорционална на интензитета на магнитното поле и количеството енергия в свръхпроводника. Именно Майснеровото поле позволява на свръхпроводниците да левитират в магнитно поле. Но са наблюдавани и други, по-странни ефекти при манипулирането на свръхпроводници. Необясними изливи на енергия, истинска антигравитация, дори изкривяване на пространството.
— Това ли се случи в базиликата? — попита Вигор.
— Активирането на амалгамата, както тук, така и в Кьолн, е постигнато само с помощта на две големи електромагнитни плочи.
— Големи магнити? — попита Монк.
— Настроени към специфична енергийна сигнатура, която задейства латентната сила на свръхпроводника в м-състояние.
Кат се размърда.
— И освободената енергия — това Майснерово поле — е левитирала гробницата… или поне е намалила теглото й. Но как да обясним електрическата буря вътре в базиликата?
— Мога само да гадая. Балдахинът от злато и бронз над папския олтар се намира точно над гробницата на свети Петър. Според мен металните колони на балдахина са действали като гигантски гръмоотводи. Поели са част от енергията, излъчена долу, и са я отвели нагоре.
— Но защо древните алхимици ще искат да навредят на базиликата? — попита Рейчъл.
— Не са искали — отговори Вигор. — И не са. Спомнете си, че според собствените ни разсъждения, тези улики са били заложени някъде през тринайсети век.