Грей кимна.
Вигор помълча, после почеса брадичката си.
— Всъщност през този период е било доста лесно да се конструира тайната камера. Ватиканът бил почти празен. Той се превръща в център на папската власт едва през 1377 — а, когато папите се връщат от стогодишното си изгнание във Франция. Преди това папският престол се помещавал в Латеранския дворец в Рим. Така че през тринайсети век Ватиканът е бил лишен от значение и следователно от особено внимание.
Вигор се обърна към Рейчъл.
— Следователно електрическата буря не може да е била запланувана от алхимиците. Балдахинът на Бернини е бил поставен чак през седемнайсети век. Векове след залагането на уликите. Бурята е просто злощастна случайност.
— За разлика от случилото се в Кьолн — възрази Грей. — Драконовият двор съзнателно е сложил злато в м-състояние в нафората. Мисля, че са използвали богомолците като морски свинчета в някакъв зловещ експеримент. Първото им изпитание на терен. С цел да преценят силата на амалгамата и да докажат теориите си. Погълнатото злато в м-състояние се е държало като бронзовия балдахин тук. Абсорбирало е енергията от Майснеровото поле и е убило богомолците с токов удар отвътре навън.
— Толкова много смърт… — промълви Рейчъл.
— Само експеримент, нищо повече.
— Трябва да ги спрем — отсече Вигор прегракнало. Грей кимна.
— Но първо трябва да решим къде е следващата ни цел. Аз запомних рисунката. Мога да ви я скицирам.
Рейчъл го погледна, после погледна вуйчо си.
— Какво? — попита Грей.
Вигор се надигна и извади сгънат лист. Наведе се и го приглади на масата. Беше карта на Европа. Грей се намръщи.
— Познах очертанията върху скалата — каза Рейчъл. — Ориентирах се по миниатюрната делта — тя е достатъчно издайническа, особено ако живееш край Средиземно море. Вижте.
Наведе се напред и оформи четвъртита кутийка с палците и показалците на двете си ръце. Наложи кутийката върху източния край на картата.
Грей се приведе също като останалите. Ограденият участък от крайбрежието представляваше приблизително съответствие на рисунката от вдълбани в хематитовата плоча очертания.
— Значи е било карта — каза той.
— И пламтящата звезда… — Рейчъл го погледна.
— Сигурно са сложили на това място в плочата малко ко-личество злато в м-състояние. То е поело Майснеровото поле и се е възпламенило.
— И е отбелязало едно определено място върху картата. — Рейчъл забоде пръст върху хартиената карта пред тях.
Върхът на пръста й сочеше името на голям град в устието на Нил, там, където реката се вливаше в Средиземно море.
— Александрия — каза Грей. — В Египет.
Вдигна очи; лицето му бе само на сантиметри от лицето на Рейчъл. Погледите им се срещнаха. И двамата застинаха за част от секундата. Устните й се разтвориха леко, сякаш се бе канела да каже нещо, но изведнъж го е забравила.
— Този египетски град е бил един от основните центрове на гностическата наука — каза Вигор и развали магията. — Някога е бил дом на прословутата Александрийска библиотека, огромно хранилище на древно познание. Основана от самия Александър Велики.
— Александър — каза Грей. — Ти вече спомена, че е бил един от хората, които са знаели за белия прах от злато.
Вигор кимна, очите му блестяха.
— Още един цар, или мъдрец, или влъхва, както искате го наречете — каза Грей. — Възможно ли е той да е четвъртият влъхва, когото ни е указано да търсим?
— Не мога да кажа със сигурност — отвърна Вигор.
— Аз мога — намеси се уверено Рейчъл. — Стихът в гатанката изрично ни препраща към „изгубения“ цар.
Грей си спомни гатанката за рибата. „Където дави се, то в мрак се носи и в изгубения цар се вглежда“.
— Ами ако не е било само алегория? — настоя Рейчъл. — Ако значението е буквално?
Грей не разбираше, но Вигор се ококори и възкликна:
— Разбира се! Трябваше и сам да се сетя.
— За какво? — попита Монк. Рейчъл обясни:
— Александър Велики е починал млад. На трийсет и три.
Погребението му е добре документирано в историческите лзточници. Тялото му е било положено в град Александрия. — Тя посочи картата. — Само че… само че… Вигор я изпревари развълнувано:
— Гробът му изчезнал. Грей сведе очи към картата.
— И това го прави „изгубеният“ цар — измърмори той. — Което значи, че вече знаем къде отиваме.