— Но как се връзва всичко това — не знам.
Грей оценяваше по достойнство интелекта на монсеньора, но му трябваше по-конкретна информация, нещо, към което да се насочат в Александрия.
— Тогава да се захванем направо със сърцето на загадката. Александър е умрял във Вавилон. Какво е станало след това?
Отговори му Кат, наведена над лаптопа си. Плъзна пръст по списък, който си беше съставила.
— Има много исторически отпратки за процесията, пренесла тялото му от Вавилон в Александрия. След като го погребали в Александрия, гробницата му се превърнала в светилище, което гостуващите високопоставени особи задължително посещавали. Включително Юлий Цезар и император Калигула.
— По онова време — добави Вигор — градът бил управляван от един от бившите генерали на Александър, Птолемей, и неговите наследници. Те построили Александрийската библиотека, превърнали града в основен център на интелектуални и философски проучвания и привлекли учени от целия познат свят.
— А какво е станало с гробницата?
— Точно това е интересното — каза Кат. — Предполага се, че гробницата е представлявала масивен саркофаг, направен от злато. Но според други хроники, включително и на основния хронист от онова време — Страбон, — гробницата е била направена от стъкло.
— Може би златно стъкло — каза Грей. — Едно от състоянията на праха в м-състояние.
Кат кимна.
— В началото на трети век след Христа Септимий Север затворил гробницата за посетители с оглед на безопасността й. Интересно е да се отбележи и друго — че той поставил в гробницата много тайни книги. Ето един цитат. — Тя се наведе към екрана. — „Тъй че никой да не прочете книгите, нито да види тялото“. — Погледна Грей. — Това очевидно поддържа теорията, че нещо много важно е било скрито в гробницата. Била е превърната в един вид хранилище на тайно познание и Септимий се страхувал то да не бъде изгубено или откраднато.
Вигор доуточни:
— Александрия е била нападана многократно от началото на Новата ера до трети век. Нападенията ставали все по-сериозни. Самият Юлий Цезар опожарил голяма част от Александрийската библиотека, за да предотврати нападение при пристанището. Тези нападения продължили и довели до окончателното разрушение на библиотеката през седми век. За мен е разбираемо защо Септимий би искал да запази част от библиотеката, като я скрие. Сигурно е прибрал в гробницата най-важните свитъци.
— И не само военни агресори заплашвали Александрия — добави Кат. — Ударила я серия от страшни епидемии. Чести земетресения повредили значителни части от града. През четвърти век цял участък от града се сринал в залива, като повлякъл Птолемеевия царски квартал, включително дворе-ца на Клеопатра и голяма част от царското гробище. През 1996 — а един френски изследовател, Франк Годио, открил части от този изгубен град в Източния пристан на Александ-рия. Друг археолог, Онър Фрост, смята, че такава може да е била и съдбата на Александровата гробница, тоест да е потънала в морето.
— Това не ми се струва правдоподобно — каза Вигор. — Има всякакви слухове за местонахождението на гробницата, но повечето исторически документи я поставят в центъра на града, далеч от крайбрежието.
— Докато, както казах, Септимий Север не я затворил — продължи Кат. — Може дори да я е преместил.
Вигор се намръщи.
— Както и да е. Въпросът е, че междувременно търсачи на съкровища и археолози са опоскали целия град и околностите му. Дори и днес има нещо като златна треска по изгубения гроб. Преди няколко години екип от немски геофизици използва дълбочинен радар да докаже, че подпочвеният слой на Александрия е надупчен от аномалии и кухини. Има много места, където да скриеш гробница. Претърсването им може да отнеме десетилетия.
— Ние не разполагаме с десетилетия — каза Грей. — Не знам дали имаме и двайсет и четири часа.
Закрачи из тясната кабина, ядосан от безсилието си. Знаеше, че Драконовият двор разполага със същата информация като тях. Бързо щяха да съобразят, че хематитовата плоча под гробницата на свети Петър е карта, която сочи към Александрия.
Накрая попита нервно:
— Е, къде ще търсим най-напред?
— Аз може и да имам нещо — обади се Рейчъл за пръв път от известно време. Докато останалите бяха разговаряли, тя тракаше трескаво по клавиатурата и току примижаваше към екрана. — Или две неща.
Всички се обърнаха към нея.
— Има една отпратка от девети век, свидетелство от императора на Константинопол, че някакво, цитирам: „приказно съкровище“е скрито вътре или под Александрийския фар. Всъщност халифът, управлявал Александрия по онова време, почти съборил половината фар в опити да го намери.
Грей забеляза интереса на Вигор към казаното. Спомни си, че самият Вигор беше говорил надълго и нашироко за фара. Сигурно Рейчъл се беше вдъхновила от неговите думи и се беше разровила в Мрежата за допълнителна информация.
— Периодично и други са подхващали търсенето, но фарът е имал стратегическа роля за пристанището.
Вигор кимна; очите му грееха от вълнение.
— Какво по-добро място да скриеш нещо, което не искаш да бъде изкопано, от подземията на сграда, която е твърде важна, за да я съборят с лека ръка?
— После всичко приключило през 1303 — та, когато силно земетресение разтресло Източното Средиземноморие. Фарът бил разрушен и се сринал в същия залив, където лежали Птолемеевите руини.
— А какво е станало с оригиналното му местоположение? — попита Грей.
— Различни неща. Но през петнайсети век един султан построил крепост на полуострова. Тя си е там и до днес, крепостта на Каит Бей. В строежа й е използвана и част от оригиналните варовикови блокове на фара.
— И щом съкровището така и не е било намерено — подхвана Вигор, — значи трябва още да е там… под крепостта.
— Ако въобще е съществувало — предупреди Грей.
— Поне е добро начало на търсенето ни — възрази Вигор.
— И какво ще правим? Ще почукаме на вратата и ще попитаме дали нямат нещо против да им разкопаем основите?
Кат предложи по-практично решение.
— Ще се свържем с Националната разузнавателна служба. Те имат достъп до сателити с дълбочинна радарна система. Ще поискаме да минат над мястото. А ние ще потърсим в Данните им кухини или други странни образувания, също като немските геофизици в града. Това може и да ни помог-не да стесним периметъра на търсенето.
Грей кимна. Идеята не беше лоша. Но щеше да отнеме време. Той вече беше проверил. Оставаха осем часа до след-ващото преминаване на сателита.
Рейчъл предложи алтернатива.
— Спомняте ли си за задната вратичка към кухината под гробницата на свети Петър? Може би не се налага да минаваме през централния вход в крепостта на Каит Бей. Може да има заден вход. Под вода, като в Рим.
Грей хареса идеята й.
Рейчъл сякаш почерпи сила от одобрението, изписало се на лицето му.
— Туристическите агенции организират гмуркания близо до Каит Бей и Птолемеевите руини. Лесно можем да се слеем с туристите и да огледаме крайбрежната линия на пристана.
— Това може да не ни даде нищо — каза Кат, — но поне няма да седим със скръстени ръце, докато някой сателит мине оттам.
Грей кимна. Все беше някакво начало. Монк влезе от пилотската кабина.
— Осигурих бус и хотелски резервации под фалшивите ни самоличности, а на митницата ще ни пуснат без проверка благодарение на известно съдействие от Вашингтон. Мисля, че това изчерпва нуждите ни засега.
— Не. — Грей се обърна към него. — Ще ни трябва и лодка. По възможност нещо бързо.
— Добре — изсумтя Монк, после кимна към Рейчъл. — Но няма тя да я кара, нали?