— Има една отпратка от девети век, свидетелство от императора на Константинопол, че някакво, цитирам: „приказно съкровище“е скрито вътре или под Александрийския фар. Всъщност халифът, управлявал Александрия по онова време, почти съборил половината фар в опити да го намери.
Грей забеляза интереса на Вигор към казаното. Спомни си, че самият Вигор беше говорил надълго и нашироко за фара. Сигурно Рейчъл се беше вдъхновила от неговите думи и се беше разровила в Мрежата за допълнителна информация.
— Периодично и други са подхващали търсенето, но фарът е имал стратегическа роля за пристанището.
Вигор кимна; очите му грееха от вълнение.
— Какво по-добро място да скриеш нещо, което не искаш да бъде изкопано, от подземията на сграда, която е твърде важна, за да я съборят с лека ръка?
— После всичко приключило през 1303 — та, когато силно земетресение разтресло Източното Средиземноморие. Фарът бил разрушен и се сринал в същия залив, където лежали Птолемеевите руини.
— А какво е станало с оригиналното му местоположение? — попита Грей.
— Различни неща. Но през петнайсети век един султан построил крепост на полуострова. Тя си е там и до днес, крепостта на Каит Бей. В строежа й е използвана и част от оригиналните варовикови блокове на фара.
— И щом съкровището така и не е било намерено — подхвана Вигор, — значи трябва още да е там… под крепостта.
— Ако въобще е съществувало — предупреди Грей.
— Поне е добро начало на търсенето ни — възрази Вигор.
— И какво ще правим? Ще почукаме на вратата и ще попитаме дали нямат нещо против да им разкопаем основите?
Кат предложи по-практично решение.
— Ще се свържем с Националната разузнавателна служба. Те имат достъп до сателити с дълбочинна радарна система. Ще поискаме да минат над мястото. А ние ще потърсим в Данните им кухини или други странни образувания, също като немските геофизици в града. Това може и да ни помог-не да стесним периметъра на търсенето.
Грей кимна. Идеята не беше лоша. Но щеше да отнеме време. Той вече беше проверил. Оставаха осем часа до след-ващото преминаване на сателита.
Рейчъл предложи алтернатива.
— Спомняте ли си за задната вратичка към кухината под гробницата на свети Петър? Може би не се налага да минаваме през централния вход в крепостта на Каит Бей. Може да има заден вход. Под вода, като в Рим.
Грей хареса идеята й.
Рейчъл сякаш почерпи сила от одобрението, изписало се на лицето му.
— Туристическите агенции организират гмуркания близо до Каит Бей и Птолемеевите руини. Лесно можем да се слеем с туристите и да огледаме крайбрежната линия на пристана.
— Това може да не ни даде нищо — каза Кат, — но поне няма да седим със скръстени ръце, докато някой сателит мине оттам.
Грей кимна. Все беше някакво начало. Монк влезе от пилотската кабина.
— Осигурих бус и хотелски резервации под фалшивите ни самоличности, а на митницата ще ни пуснат без проверка благодарение на известно съдействие от Вашингтон. Мисля, че това изчерпва нуждите ни засега.
— Не. — Грей се обърна към него. — Ще ни трябва и лодка. По възможност нещо бързо.
— Добре — изсумтя Монк, после кимна към Рейчъл. — Но няма тя да я кара, нали?
08:55
Рим, Италия
Жежкото утро не подобряваше настроението на Раул. Беше едва девет, а температурите вече удряха тавана. Слънчевите лъчи напичаха каменния площад навън и блясъкът им беше направо непоносим. Голото му тяло лъщеше от пот. Той застана на вратата към балкона. Беше отворена, но въздухът не помръдваше.
Мразеше Рим.
Презираше оглупелите стада, облечените в тъмни цветове местни, които пушеха непрекъснато, постоянните приказки, викове и клаксони. Въздухът буквално миришеше на бензин.
Дори и онази курва, която беше забърсал в Травестере — дори и нейната коса миришеше на цигари и пот. Цялата вонеше на Рим. Той потърка охлузените си кокалчета. Поне сексът беше задоволителен. Беше се погрижил никой да не чуе виковете й. Харесало му беше как се извиваше под ножа му, докато той прокарваше върха му около големите кафяви зърна и надолу по гърдите. Но повече му беше харесало да я удря с юмрук в лицето, плът в плът, докато я чукаше.
Изкара си на тялото й омразата си към Рим, към онова американско копеле, което за малко да го ослепи, да не говорим, че му отне възможността да ги убие бавно. А сега беше научил, че онези пак са избягали някак от съдбата си.