— Да — отговори Кат и дори връзката от разстояние не скри внезапното напрежение в гласа й. — Но мисля, че не това е важното.
— А какво? — попита Грей.
— Съжалявам, капитане. Трябваше да се сетя по-рано. Желязото в хематита често е слабо магнетизирано, не толкова, колкото при магнетита, но понякога се използва вместо него.
Грей разбра какво се крие зад думите й. Първата гробница също беше отворена посредством магнетизъм.
— Значи звездата не е сочела само към Александрия, а и към намагнитизиран камък, нещо, което ние трябва да намерим.
— И какво са правели древните с магнетита? — попита Ви-гор с растящо вълнение в гласа.
Грей знаеше отговора.
— Правели са компаси! — Напомпа въздух в жилетката са и се понесе към повърхността. — Всички горе!
11:10
Само след няколко минути вече сваляха кислородните бутилки, жилетките и коланите с тежести. Рейчъл се настани зад кормилото — приятно й беше отново да седне. Натисна бутона за изтегляне на котвата. Чу се звукът от навиването на веригата.
— И карай бавно — каза Грей. Беше заел пост до рамото й.
— Аз съм „за“ — обади се Монк.
— Аз ще наблюдавам компаса — продължи Грей. — Ти карай много бавно покрай крепостта. Помръдне ли стрелката на компаса, пускаме котва и търсим отдолу.
Рейчъл кимна. Молеше се какъвто и намагнитизиран камък да лежи долу, излъчването му да е достатъчно силно, за да го улови компасът на лодката.
След като котвата се намота докрай, Рейчъл отвори минимално дросела, колкото да се завъртят витлата. Движението напред беше едва доловимо.
— Така е добре — прошепна Грей.
И се плъзнаха напред. Слънцето бавно се издигаше в небето. Вдигнаха гюрука на лодката с надеждата сянката му да ги спаси поне малко от обедната жега. Монк лежеше на пейката до левия борд и тихо похъркваше. Никой не говореше.
Тревогата на Рейчъл растеше с всяко бавно завъртане на витлата.
— Ами ако камъкът не е тук? — прошепна тя на Грей, който стоеше на пост до компаса. — Ако е вътре в крепостта?
— Значи ще го потърсим и там — каза той и вдигна очи към каменната цитадела. — Но все още смятам, че си права за тайния вход. Хематитовата плоча закриваше таен тунел, извеждащ от пещерата под гробницата до речния тунел. Вода. Може би това е друг пласт от гатанката.
— Или пък търсим под вола теле — обади се Кат. — Разпъваме гатанката в посоката, която ни е нужна.
При кърмата Вигор разтриваше прасеца си — сигурно беше разтегнал някой мускул при плуването.
— Според мен основният въпрос къде може да се намира този камък — на суша или във вода — зависи от това кога алхимиците са скрили уликата. Ние решихме, че уликите са били скрити приблизително през тринайсети век, може би малко по-рано или по-късно, но така или иначе това е критичната епоха на конфликти между гностицизма и ортодоксалната философия. Така че кога са скрили алхимиците уликата — преди или след като Александрийският фар се е сринал през 1303 — та?
Никой не му отговори.
Но след няколко минути стрелката на компаса потрепна видимо.
— Задръж! — изсъска Грей.
Стрелката се стабилизира отново. Кат и Вигор погледнаха към тях.
Грей сложи ръка върху рамото на Рейчъл.
— Малко назад.
Рейчъл изключи от скорост. Вече нищо не ги тласкаше напред и вълните бавно ги преместиха назад.
Стрелката се раздвижи отново, в дъга от четвърт оборот.
— Пусни котвата — нареди Грей.
Затаила дъх, Рейчъл натисна освобождаващия бутон.
— Долу има нещо — каза Грей.
Всички едновременно посегнаха към нови кислородни бутилки.
Монк се сепна от дрямката си, седна и сънено попита:
— Какво става?
— Май пак ще останеш на вахта — каза Грей. — Освен ако не предпочиташ да се топнеш малко?
Монк се навъси красноречиво.
След малко четиримата влязоха във водата.
Рейчъл изпусна въздуха от жилетката си и потъна под повърхността.
Гласът на Грей стигна до нея по радиото:
— Наблюдавайте компасите на китките си. Те ще ни заведат при аномалията.
Рейчъл наблюдаваше компаса си. Водата тук беше сравнително плитка. По-малко от десет метра. Бързо стигна до песъчливото дъно. Другите се спуснаха около нея като кръжащи птици.