— Има само един начин да разберем — каза Грей. — Монк, ти оставаш тук с лодката, докато ние проверим. Тръгваме с плуване към брега.
Оттласна се от статуята и изчака да се отдалечи достатъчно, така че магнитната статуя да не влияе на показанията на компаса.
— Добре, да видим къде ще ни заведе.
Заплува. Другите го последваха. Държаха се близо един до друг.
Брегът не беше далеч и в този участък се издигаше стръмно от морските води. Песъчливото дъно свърши внезапно пред отрупани каменни блокове. Издялани от човешка ръка.
— Сигурно някога са били част от Александрийския фар — каза Вигор.
Миди и анемонии бяха превзели района и го бяха превърнали в риф. Раци щапукаха и миниатюрни рибки се стрелкаха на ята.
— Трябва да се разделим — каза Кат. — Да претърсим учас-тъка.
— Не. — Грей интуитивно разбираше какво трябва да се направи. — Същото е като с магнитния сфинкс, скрит сред другите сфинксове. — Отблъсна се от дъното и се издигна нагоре покрай чудатите извивки на рифа. Държеше едната си ръка пред себе си и не отделяше очи от компаса.
Не му отне много време.
На минаване покрай един от блоковете видя стрелката на компаса да се завърта. Намираше се само на четири метра от повърхността. Предната страна на каменния блок беше около два квадратни метра.
— Тук — каза той.
Другите се приближиха до него. Кат извади нож и почна да стърже полепналите по камъка слоеве от морски животинки.
— Отново хематит. Но по-слабо намагнитизиран. Никога не би го забелязал, ако не го търсиш.
— Монк — каза Грей.
— Да, шефе.
— Докарай лодката тук и пусни котва.
— Тръгвам.
Грей огледа ръбовете на блока. Беше циментиран за съседите си — горе, долу и от двете страни — със спойка от корали, пясък и плътно покритие от молюски с грапави черупки.
— Всеки да си избере по една страна и да започне да разчиства ръбовете — нареди той. Представи си хематитовата плоча под гробницата на свети Петър — беше покривала вход към таен тунел. Беше сигурен, че са на прав път.
За разнообразие.
След няколко минути ръбовете на хематитовия блок бяха почистени.
Ритъмът на витло проехтя глухо през водата. Монк бавно се приближаваше към бреговата линия.
— Виждам ви — каза той. — Като банда раирани жаби, които клечат на камък.
— Спусни котвата — каза Грей. — Бавно.
— Идва.
Когато тежката стоманена котва се изхлузи от гнездото в кила, Грей доплува до нея и внимателно я насочи към хематитовия блок. Заби единия й връх в цепнатина между блока и съседа му отдясно.
— Навивай — нареди на Монк.
Веригата на котвата постепенно се обра и накрая се изпъна.
— Всички назад — предупреди Грей.
Блокът се разклати. Вдигна се пушилка от дребен пясък. После тежката скала се охлаби. Оказа се дебела само трийсетина сантиметра. Търколи се надолу по рифа, подскачаше с приглушен звук, накрая се стовари тежко на дъното.
Грей изчака мътилката да се слегне. По рифа продължаваха да се търкалят камъчета. Той заплува напред. В отвора зад отстранения хематитов блок цареше мрак.
Грей включи фенерчето на китката си и го насочи към явора. Лъчът му освети прав тунел, под малък ъгъл нагоре. Много тесен. Нямаше място за кислородните бутилки.
Накъде ли водеше?
Имаше само един начин да разберат.
Грей посегна към закопчалките на кислородната си бутилка, отвори ги и я изхлузи от гърба си.
— Какво правиш? — попита Рейчъл.
— Някой трябва да влезе вътре.
— Можем да откачим подводната камера от лодката — каза Кат. — Ще я вържем за въдица или гребло и ще я вкараме в тунела.
Не беше лош план… но щеше да отнеме време.
А те нямаха време.
Грей нагласи бутилката си на едно равно място в скалата. — Връщам се веднага. — Пое си дълбоко дъх, откачи регулаторния маркуч от лицевата си маска и се обърна към тунела.
Много беше тесен.
Спомни си гатанката на Сфинкса. За това как ходел човек в Ранното си детство — на четири крака. Май моментът беше подходящ и той да се върне към този начин на придвижване.