Посегна да докосне ръката, доволен, че още е с водолазнате си ръкавици. Трошливата плът се усещаше като камък. Между стиснатите пръсти блещукаше парче злато.
Грей стисна зъби и отчупи един от пръстите, с което си спечели възмутено ахване от страна на Вигор.
Но това не можеше да се избегне.
Грей измъкна от свития юмрук златен ключ, дълъг около осем сантиметра, с дебели зъбци. Единият му край бе оформен като кръст. Беше изненадващо тежък.
— Ключ — промълви Кат.
— Но за коя ключалка? — попита Вигор. Грей отстъпи встрани.
— Ключалката е там, където трябва да отидем сега. — Очите му се вдигнаха към тавана, където буквите вече бяха изчезнали.
— Каквото е горе, такова е долу — повтори Вигор, забелязал накъде гледа.
— Но какво означава? — измърмори Грей и прибра ключа в чантичката на колана си. — Накъде ни насочва?
Рейчъл се беше дръпнала встрани. Обръщаше се бавно в кръг и оглеждаше помещението. Спря и закова поглед в Грей. Очите й светеха ярко. Този поглед вече му беше познат.
— Знам откъде да започнем.
13:24
В повдигнатата навигаторска каюта на хидрофойла Раул вдигна ципа на водолазния си костюм. Корабът беше собственост на Гилдията. Драконовият двор беше платил цяло състояние за него, но грешките днес бяха недопустими.
— Приближи ни в широка дъга, възможно най-близо, без да събудим подозрение — нареди той на капитана.
Две млади жени, едната черна, другата бяла, стояха от страни на капитана. Бяха по бански — техният еквивалент на камуфлажно облекло, — но в очите им светеше обещание за смъртоносна сила.
Без да каже нищо, капитанът завъртя кормилото и корабът пое под ъгъл встрани.
Раул обърна гръб на капитана и жените и тръгна към стълбата за долната палуба.
Мразеше да използва превозно средство, над което няма пълен контрол. Слезе по стълбата и отиде при отряда си от дванайсет мъже, които щяха да извършат гмуркането. Другите трима отговаряха за оръдията, умело вградени в носа и от двете страни на кърмата. Последният член на отряда му, доктор Алберто Менарди, си беше в каютата и се готвеше да разгадае тукашните гатанки.
Оставаше и нежеланата добавка към екипа му.
Жената.
Сейчан стоеше с разкопчан до пъпа водолазен костюм. Неопренът едва прикриваше гърдите й. Стоеше до кислородните си бутилки и водната си шейна. Миниатюрните едночленни шейни се задвижваха от по два пулсови двигателя. Плъзгаха се по вълните с главоломна скорост.
Азиатката вдигна очи към него. Раул се отвращаваше от смесената й кръв, но иначе жената му беше полезна. Погледът му се плъзна по голата й кожа. Две минути насаме с нея и от постоянната й пренебрежителна усмивчица и помен нямаше да остане.
Засега обаче се налагаше да я търпи.
Намираха се на територия на Гилдията.
Сейчан беше настояла да придружи нападателния отряд.
— Само ще наблюдавам и ще съветвам — беше измъркала. — Нищо повече.
Той обаче забеляза автоматичния харпун сред другите й водолазни принадлежности.
— Начало след три минути — каза Раул.
Щяха да напуснат хидрофойла, докато той бавно обръща покрай полуострова — просто туристи, решили да погледнат отблизо старата крепост. Оттам щяха да се придвижат на позиции с плуване. Хидрофойлът щеше да изчаква на разстояние, готов при необходимост да се намеси с оръдията. Сейчан дръпна ципа си догоре.
— Накарах радиста ни да заглушава от време на време сигнала им. Така че когато връзката им се разпадне напълно, да не изглежда толкова подозрително.
Раул кимна. От тая кучка имаше някаква полза все пак. Поне това трябваше дай признае.
Погледна за последно часовника си, вдигна ръка и нареди:
— По шейните.
13:26
Рейчъл бе коленичила на каменния под в тунела към гробницата на Александър и се трудеше трескаво, за да илюстрира хрумването си.
Грей се обърна към Кат:
— Ти по-добре се връщай отвън. Свържи се с Монк. Минаха доста повече от няколкото минути, за които го предупредихме. Сигурно вече си гризе ноктите.
Кат кимна, но очите й се плъзнаха по камерата и се спряха за миг върху стъклената пирамида. После неохотно се обърна и тръгна по тунела към входния вир.
Лицето на Вигор грееше от вълнение.
— Не мисля, че пак ще пламне така. Грей кимна към Рейчъл.