Мамка му…
Грабна бомбата и я завъртя да погледне дигиталното екранче.
00:33.
Забеляза дълбоката вдлъбнатина в обвивката й близо до таймера. Там, където онова американско копеле я беше уцелило със стрелата.
00:32.
Ударът беше задействал таймера. Раул въведе кода за отмяна. Нищо. Скочи и от рязкото движение болка прониза ранената му ръка.
— Тръгвай — нареди той на Курт.
Курт не можеше да откъсне поглед от бомбата. Но накрая все пак кимна и хукна към тунела.
Раул взе камерата, направи няколко бързи снимки, прибра я в един непромокаем джоб на костюма си и се гмурна в тунела.
00:19.
Стигна до входната пещера. Курт вече беше изчезнал.
— Раул! — извика го някой.
Той се стресна, но се отпусна, като видя, че е Сейчан. Кучката още беше прикована в другия тунел. Раул й махна.
— Приятно ми беше да работя с теб.
Сложи си маската и се гмурна във вира. Провря се през тунела и завари Курт да го чака на изхода — оглеждаше два трупа: още двама техни другари.
Див бяс изпълни Раул до пръсване.
После глуха вибрация разтърси водата със звук като от минаващ товарен влак. Тунелът зад него изплю мътно оранжево сияние. Раул погледна назад, но сиянието се стопи бързо. Вибрациите — също.
Край.
Раул затвори очи. Нямаше какво да покаже като резултат от днешната акция. Дворът щеше да му отреже топките… а сигурно и нещо отгоре. Замисли се дали просто да не изчезне. Имаше пари, скътани в три различни швейцарски банки.
Но щяха да го преследват.
Радиото оживя в ухото му.
— Тюлен едно, тук Бавен влекач.
Раул отвори очи. Яхтата, която трябваше да ги прибере.
— Тюлен едно слуша — с гробовен глас отговори той.
— Докладваме за двама непредвидени пътници на борда. Раул застина.
— Моля уточни.
— Една жена, която познавате, и един американец. Раул стисна ранената си ръка в юмрук. Солената вода го прогори като очищение. Огънят плъзна по вените му.
Перфектно.
15:22
Грей крачеше нервно в хотелската стая, която Монк беше резервирал за групата им. Намираха се на последния етаж на хотел „Корниш“, пристигнали бяха преди двайсет и пет минути. Прозорците на терасата гледаха към стъклено-стощанената шир на новата Александрийска библиотека. Пристанището отвъд грееше като тъмносин лед. Лодките и яхтите бяха като инкрустирали скъпоценни камъни. От скорошния хаос нямаше и следа.
Вигор беше пуснал местния новинарски канал още щом пристигнаха. Водещият съобщи за разпра между членовете на контрабандистка банда. Полицията не успяла да ги залови. Дворът пак се беше измъкнал.
Грей знаеше и за унищожението на гробницата. С помощта на кислородните бутилки и две от изоставените шейни бяха избягали към другия край на пристанището, където зарязаха екипировката си под един кей. Но по пътя натам Грей беше чул глух тътнеж във водата зад себе си.
Запалителната граната.
Раул, изглежда, я беше взривил.
Тримата, по бански костюми, се смесиха с тълпата туристи, облечени по същия начин, и прекосиха крайбрежната градина към хотела. Грей смяташе, че ще завари Рейчъл и Монк там.
Но от двамата все така нямаше и следа.
Нито обаждане, нито съобщение някакво.
— Къде може да са? — попита Вигор. Грей се обърна към Кат.
— Видяла си ги да тръгват с една от шейните, така ли? Тя кимна; лицето й се бе стегнало от вина.
— Трябваше да изчакам, докато…
— Ако беше изчакала, двамата с Вигор щяхме да сме мъртви — прекъсна я Грей. — Трябвало е да вземеш решение и си го направила.
Не можеше да я вини. Разтърка очи.
— А и Монк е с нея все пак. — Това му носеше известно облекчение.
— Какво ще правим? — попита Вигор. Грей се загледа през прозореца.
— Трябва да приемем, че са ги заловили. Което означава, че и ние не можем да останем още дълго тук. Ще трябва да се изнасяме. — Да си тръгнем? — възкликна Вигор и се изправи. Грей усети пълната тежест на отговорността. Обърна се към Вигор и го погледна право в очите.
— Нямаме избор.
16:05
Рейчъл навлече хавлиения халат, уви го плътно около голото си тяло и изгледа злобно жената.
Високата мускулеста блондинка не й обърна внимание, а отиде при вратата на каютата и извика: