— Тук приключихме!
Вратата се отвори и на прага й застана друга жена, пълно копие на първата, само че с кестенява коса. Влезе и задържа вратата на Раул. Огромният мъж приведе глава, за да влезе.
— Чиста е — докладва русата, докато сваляше латексовите си ръкавици. Беше претърсила Рейчъл основно, включително в телесните кухини. — Няма нищо скрито.
„Вече не, това поне е сигурно“, гневно си помисли Рейчъл. Обърна се с гръб към тримата и завърза колана на халата под гърдите си. Ръцете й трепереха. Стисна възела с пръсти. Сълзи напираха в очите й, но тя устоя — отказваше това удоволствие на Раул.
Погледна през миниатюрния люк, опитваше се да различи нещо познато, нещо, което да й подскаже къде се намират. Но видя само еднообразно море.
С Монк ги бяха преместили. Яхтата беше излязла бавно в открито море, където се беше срещнала с моторница. Четирима дебеловрати мъже ги вързаха, сложиха им качулки и запушалки в устата и ги прехвърлиха на по-малката лодка, която после отпраши с висока скорост нанякъде. Пътуваха сякаш половин ден, макар че сигурно не беше много повече от час. След като най-сетне й свалиха качулката, Рейчъл видя, че слънцето почти не се е преместило.
В малък залив, скрит сред големи скали, познатият й вече хидрофойл чакаше като тъмносиня акула. Готвеха го за отплаване. Раул стоеше на кърмата, скръстил ръце пред гърдите си.
Извлякоха ги на палубата и ги разделиха.
Раул пое Монк.
Рейчъл не знаеше какво е станало с него. Завлякоха я в една каюта под палубата, охранявана от двете амазонки. Хидрофойлът веднага напусна залива и набра скорост към вътрешността на Средиземно море.
Всичко това беше станало преди повече от половин час.
Раул се приближи и я стисна над лакътя. Другата му ръка беше бинтована.
— Ела с мен. — Пръстите му се впиваха дълбоко, почти до кост.
Тя се остави да я изведе в облицования с ламперия коридор, осветен от аплици по стените — минаваше по цялата дължина на кораба и от двете му страни имаше врати. Само една стръмна стълба извеждаше към главната палуба.
Вместо да я поведе към стълбата, Раул я повлече към носа.
Почука на вратата на последната каюта.
— Entri — каза приглушен глас отвътре.
Раул отвори вратата и бутна Рейчъл през прага.
Тази каюта беше по-голяма от онази, в която я бяха държали досега. Освен легло и стол тук имаше още бюро, масичка и лавици за книги. На всяка равна повърхност бяха отрупани книги, списания и дори свитъци. В единия ъгъл на бюрото имаше лаптоп.
Човекът в стаята стана и се обърна. На върха на носа му бяха кацнали очила. — О, Рейчъл — топло каза той, сякаш бяха най-добри приятели.
Рейчъл познаваше възрастния мъж от времето, когато беше придружавала вуйчо си във ватиканските библиотеки. Главният префект на архивите доктор Алберто Менарди. Предателят беше с десетина сантиметра по-висок от нея, но раменете му бяха прегърбени и изглеждаше по-нисък.
Той почука по един лист на бюрото си.
— Ако се съди по скорошния надпис — почеркът е женски, ако не се лъжа — тази карта трябва да е била разкрасена от твоята ръка.
Даде й знак да се приближи.
Не й оставаше избор. Раул я бутна напред.
Тя се спъна в купчина книги и се хвана за ръба на бюрото, за да не падне. Сведе поглед към картата на средиземноморския район. На нея се виждаше очертанието на пясъчния часовник, както и имената на Седемте чудеса.
Опита се да овладее изражението си.
Бяха намерили картата й. Беше я прибрала в една непромокаема кесийка на водолазния си костюм. Сега й се искаше да я беше изгорила.
Алберто се наведе към нея. Дъхът му вонеше на маслини и вкиснато вино. Прокара пръст по оста, която беше начертал Грей. Тя свършваше в Рим.
— Кажи ми за това.
— Натам щяхме да тръгнем — излъга Рейчъл. Добре, че вуйчо й само беше показал с ножа на Грей накъде води линията по-нататък, без да използва маркера.
Алберто обърна глава.
— И защо? Ще ми се да чуя всичко, което се е случило в гробницата. В подробности. Раул е била така добър да направи снимки, но според мен един разказ от първа ръка би бил по-ценен.
Рейчъл не каза нищо.
Пръстите на Раул се свиха около ръката й и тя примижа от болка.
Алберто махна на Раул да я пусне.