Тя се беше съгласила.
Докато той почистваше и превързваше раната й, тя го беше погледнала много странно — гола до кръста, без капчица смущение. Разглеждаше го, както се разглежда някакъв куриоз, някаква странна буболечка, задълбочено и любопитно. Не беше казала много — беше изтощена, и от болка, и от кръвозагубата. Но постепенно дойде на себе си, като бавно събуждаща се лъвица; пресметливост и черен хумор вляха живец в погледа й.
Грей знаеше, че се е съгласила да му съдейства не толкова заради даденото обещание, колкото водена от гнева си към Раул. Съдействието просто съвпадаше с непосредствения й приоритет. Бяха я оставили да умре, бавно и в нечовешка агония. Искаше Раул да си плати. Каквото и споразумение да бяха сключили Дворът и Гилдията, за нея то вече беше без значение. Интересуваше я единствено отмъщението.
Само това ли обаче?
Грей си спомни как го беше погледнала, с онова тъмно любопитство. Помнеше обаче и какво го беше предупредил Пейнтър за нея. И това, изглежда, си беше проличало по лицето му.
— Да, аз определено ще те предам — каза Сейчан, докато навличаше тениската си. — Но чак след като приключим с това. Ти също ще се опиташ да ме предадеш. И двамата го знаем. Взаимно недоверие. Нима има по-добра форма на честност?
Сателитният телефон най-после иззвъня и Грей го извади от сака и каза троснато:
— Пиърс слуша.
— Добре дошъл в Швейцария — каза Раул. — Билет за влак те чака на гарата в центъра на града, на фалшивото ти име. Влакът пътува за Лозана. Потегля след трийсет и пет минути. Гледай да го хванеш.
— А съекипникът ми? — попита Грей.
— Както се договорихме, той е на път за болницата в Женева. Докато се качиш на влака, вече ще си получил потвърждение.
Грей тръгна към такситата и попита:
— А лейтенант Верона?
— За жената се грижат добре. Засега. Гледай да не си изпуснеш влака.
Връзката прекъсна.
Грей се качи в едно такси. Не си направи труда да се оглежда за Сейчан. Беше вмъкнал в телефона си един чип, свързан с нейния мобилен апарат. Тя беше чула разговора. А Грей не се съмняваше, че е способна да го последва.
— Централната гара — каза той на таксиджията. Мъжът кимна отсечено и таксито се включи в трафика към центъра на Женева. Грей се облегна назад. Сейчан се оказа права. Когато разбра, че искат от него да замине за Швейцария, му каза къде смята, че държат Рейчъл. В някакъв замък в Савойските Алпи.
След десетина минути таксито вече минаваше покрай езерото. В центъра му огромен фонтан изстрелваше водни струи на повече от сто метра височина. Прочутият Жет д’О. Осветен беше с лампички и приличаше на приказна феерия. Близо до кейовете се вихреше някакъв фестивал.
До Грей достигна ехо от песни и смях.
Все едно идваше от друг свят.
След още няколко минути таксито го стовари пред гарата. Грей отиде на касата, каза фалшивото си име и показа документите си. Дадоха му билет до Лозана.
Тръгна към перона, като се оглеждаше предпазливо. Нямаше и помен от Сейчан. Започваше да се тревожи. Ами ако тя просто изчезнеше някъде? Ако го беше преметнала и го бе предала на Раул? Прогони тези мисли. Беше направил своя избор. Рискът беше разумен.
Телефонът му иззвъня отново.
Той го извади и издърпа антената.
— Пиърс слуша.
— Две минути, за да се успокоиш. — Пак беше Раул. Чу се прищракване и жуженето от прехвърляна връзка. Гласът, който се обади след това, звучеше по-отдалеч и малко неясно, но затова пък му беше до болка познат.
— Шефе?
— Монк? Къде си? — Беше сигурен, че подслушват разговора, и то не само Сейчан. Трябваше да внимава какво говори.
— Стовариха ме в някаква болница с този телефон. Казаха, че ще се обадиш. Намирам се в спешното отделение. Всички доктори говорят на шибан френски.
— В Женева си — каза Грей. — Как си? Дълга пауза.
— Знам за ръката ти — каза Грей.
— Копелета мръсни! — изсъска гневно Монк. — На кораба имаше лекар. Упоиха ме, сложиха ме на системи и обработиха ръ… чукана ми. Тукашните лекари искат да ми правят рентгенова снимка и така нататък, но изглеждат доволни от… хм, да кажем — от уменията на другия лекар.