Грей оцени по достойнство опита на Монк да омаловажи случилото се. Но в гласа му се усещаше напрежение, което не успяваше да скрие съвсем.
— Рейчъл?
В гласа на Монк се прокрадна болка.
— Не съм я виждал, откакто ме упоиха. Нямам представа къде е. Но… слушай, Грей…
— Какво?
— Трябва да я измъкнеш.
— Работя по въпроса. А ти? В безопасност ли си?
— Така изглежда — каза Монк. — Казаха ми да си затварям устата. Така че го правя — умело се преструвам на малоумен. Само че докторите повикаха местната полиция. Имам охрана.
— Засега прави каквото са ти казали — нареди Грей. — Ще те измъкна при първа възможност.
— Грей — напрегнато започна Монк. Този тон Грей го познаваше. Колегата му искаше да ме каже нещо, но знаеше, че и други ще го чуят. — Те… те ме пуснаха да си вървя.
Връзката зажужа отново. Пак Раул.
— Времето ти изтече. Както виждаш, ние държим на думата си. Ако искаш да освободим и жената, ще трябва да донесеш ключа.
— Разбрано. Как ще процедираме?
— На гарата в Лозана ще те чака кола.
— Не — отсече Грей. — Няма да се пъхна в ръцете ти, преди да съм сигурен, че Рейчъл е добре. Когато пристигна в Лозана, искам да получа потвърждение, че е жива. Тогава ще се разберем за по-нататък.
— Не насилвай късмета си — изръмжа Раул. — Иначе току-виж ти изневерил, също като на твоето едноръко приятелче. Ще продължим разговора, когато пристигнеш.
Връзката прекъсна.
Грей свали телефона. „Значи Раул е в Лозана“.
Зачака влака. Беше последният заминаващ. На перона нямаше много хора. Той огледа бъдещите си спътници. Сейчан не се виждаше никъде. Дали имаше шпиони на Двора?
Влакът пристигна и спря с пронизително изсвирване. Грей се качи в средния вагон, после бързо се придвижи към последния с надеждата да се отърве от евентуална опашка.
В пролуката между последните два вагона го чакаше Сейчан.
Не го погледна дори, само му подаде дълго кожено палто. После се обърна и се мушна през един авариен изход, който водеше към отсрещната страна на релсите, далеч от перона.
Той я последва. Скочи край релсите, намъкна палтото и вдигна яката му.
Сейчан бързо мина през съседния коловоз и се качи на следващия перон. Напуснаха гарата и се озоваха в края на някакъв паркинг.
Един мотор БМВ, в черно и жълто, чакаше на крачка встрани.
— Качвай се — каза Сейчан. — Ще трябва ти да караш. Рамото ми… — Беше махнала шината, за да докара мотоциклета дотук, но до Лозана имаше повече от осемдесет километра.
Грей се метна на седалката и отметна полите на палтото назад. Моторът още беше топъл.
Сейчан се качи зад него и го хвана със здравата си ръка през кръста.
Грей вече беше запаметил пътищата до Лозана. Излезе от паркинга и даде газ. Пое към магистралата, която извеждаше от града в посока към планините.
Фарът пронизваше мрака.
Той потегли, все по-бързо и по-бързо, вятърът брулеше полите на палтото. Сейчан се притисна по-плътно до него и бръкна под палтото да се хване за колана на панталона му.
Той устоя на подтика да отблъсне ръката й. Мъдро или не, вече си беше постлал. Летеше по шосето. Трябваше да стигнат в Лозана половин час преди влака. Дали това време щеше да им е достатъчно?
Замисли се за разговора си с Монк. Какво се беше опитал да му каже той? „Пуснаха ме да си вървя“. Това беше достатъчно ясно. Що за подтекст обаче беше вложил Монк в тези простички думи?
Замисли се за собствената си по-раншна преценка, още в Египет. Беше стигнал до извода, че Дворът ще пусне Монк да си върви. С цел да си осигурят съдействието на Грей и да приспят бдителността му. А и Раул все още разполагаше с Рейчъл в залог.
„Пуснаха ме да си вървя“.
И нещо друго ли се криеше зад освобождаването му? Дворът беше безмилостен. Не се славеха като хора, които с лека ръка се лишават от потенциалните си предимства. Бяха осакатили Монк, за да накарат Рейчъл да проговори. Биха ли се лишили току-така от подобно средство за натиск върху нея? Монк беше прав. Не биха го направили, освен ако Дворът не държеше Рейчъл с нещо още по-силно.
Какво обаче?
02:02
Лозана, Швейцария
Рейчъл седеше в килията си, изтощена и на ръба на съзнанието.