Выбрать главу

Побиха я тръпки.

По-нататък имаше още шест стаи. Беше видяла достатъчно и когато спряха при една врата, не съжали, че не знае какво има в другите.

Раул почука и я бутна през прага.

Контрастът я свари неподготвена. Все едно се беше озовала в салон от началото на двайсети век, обитаван от изтъкнат член на Кралското научно общество. Цялата стая грееше с полиран махагон и орех. На пода имаше дебел килим в оттенъци на червено и зелено.

Библиотечки и витрини обточваха всички стени. Зад стъклата мярна първи издания на Нютоновите „Принципи“и Дарвиновия „Произход на видовете“. В една от витрините имаше осветен разгънат египетски ръкопис. Рейчъл се зачуди дали не е ръкописът, откраднат от музея в Кайро, подправеният текст със загадъчните стихове, който беше дал началото на цялото това смъртоносно приключение.

Накъдето и да погледнеше, очите й попадаха върху произведения на изкуството. Етруски и римски статуетки красяха лавиците, включително висок две стъпки персийски кон с отчупена глава, шедьовър, откраднат от Иран преди десет години, който вероятно изобразяваше прочутия кон на Александър Велики — Буцефал. На малкото свободни места по стените висяха картини. В една от тях Рейчъл позна платно на Рембранд, в друга — на Рафаело.

В центъра на стаята имаше масивно махагоново писалище с пищна дърворезба, близо до камина, висока от пода до тавана. Ниски пламъчета подскачаха в огнището.

— Professore! — извика Раул и затвори вратата зад тях. От друга врата се появи доктор Алберто Менарди. Беше облечен с черен смокинг, поръбен с червено. Имаше наглостта да носи и римската си свещеническа якичка.

Стискаше под едната си мишница книга. Размаха пръст на Рейчъл.

— Не беше напълно откровена с нас. Сърцето й спря да бие.

Алберто се обърна към Раул.

— А ако ти не ми беше отклонил вниманието с необходимостта да оправям китката на американеца, щях да го открия по-рано. Елате и двамата.

Махна им да се приближат към писалището.

Рейчъл видя своята карта на средиземноморския район, разгъната на плота. Бяха добавени нови линии, кръгове, меридиани, градуси. Миниатюрни странни числа бяха изписани по единия й край. До картата бяха оставени компас, триъгълник и секстант. Алберто очевидно беше работил върху загадката — или защото нямаше доверие на Рейчъл, или защото смяташе, че двамата с вуйчо й са прекалено тъпи.

Префектът почука с пръст по картата.

— Рим не е следващата спирка по пътя. Рейчъл се опита да запази привидно спокойствие. Алберто продължи:

— Целият подтекст на този геометричен модел подсказва придвижване напред във времето. Дори и пясъчният часовник той сегментира времето, песъчинка по песъчинка чак до неминуемия край. По тази причина пясъчният часовник винаги е бил символ на смъртта, на края на времето. Присъствието на пясъчен часовник тук може да означава само едно.

Раул се навъси още повече, в знак че не разбира.

Алберто въздъхна.

— Очевидно означава края на това пътешествие. Сигурен съм, че накъдето и да насочва тази улика, тя сочи към края, към последната спирка.

Рейчъл усети как Раул се размърдва до нея. Бяха близо до крайната си цел. Но все още не разполагаха със златния ключ, а колкото и да беше интелигентен Алберто, явно не беше разкрил загадката докрай. Но щеше да го направи.

— Не може да е Рим — каза Алберто. — Това е движение назад, а не напред. Предстои ни да разбулим още една загадка.

— Само това можахме да измислим, преди да ни нападнат — каза Рейчъл и махна с ръка към стаята. — Нямахме вашите ресурси.

Алберто я наблюдаваше внимателно. После бавно каза:.

— Аз… склонен съм да ти вярвам. Монсеньор Верона е умен човек, но тази гатанка има много пластове.

Рейчъл запази унилата си физиономия — позволи си само малко страх, колкото да изглежда, че се е предала. Алберто работеше сам. Явно се беше затворил тук със задачата да разгадае мистериите на Двора. Не се доверяваше на никой друг, убеден в собственото си превъзходство. Той не би могъл да оцени по достойнство по-широката перспектива, сблъсъка и допълването на различни гледни точки. Те бяха сглобили мозайката с общи усилия, целият екип, а не благодарение на нечие самостоятелно вдъхновение.