Префектът обаче не беше глупак.
— Все пак — каза той, — редно е да съм напълно сигурен. Ти скри от нас за златния ключ. Може да си премълчала и друго.
Страхът впи нокти в сърцето й.
— Казах ви всичко — каза тя с цялата убедителност, която успя да изстиска от себе си. Но дали щяха дай повярват? ли щяха да я подложат на изтезания?
Преглътна с мъка, опитваше се да скрие тревогата си. Никога нямаше да проговори. Залогът беше прекалено голям. Беше видяла на какво е способна онази сила — в Рим и в Александрия. Такова нещо не трябваше да попада в ръцете на Драконовия двор.
Дори и животът на Монк вече не беше достатъчен залог. И двамата бяха войници. На хидрофойла Рейчъл беше издала информацията за златния ключ не само за да спаси Монк, но и за да включи в играта Грей, да му даде шанс да направи нещо. Тогава това й се стори разумен риск. Също като сега, и тогава на Двора му липсваше съществена част от мозайката. По някакъв начин Рейчъл трябваше да запази информацията за Авиньон и френското папство.
Или всичко щеше да отиде на вятъра.
Алберто сви рамене.
— Има само един начин да разберем дали знаеш нещо повече. Време е да изтръгнем от теб цялата истина. Заведи я в съседната стая. Би трябвало вече да сме готови.
Дишането на Рейчъл се ускори, а в същото време не й стигаше въздух. Раул я изблъска от кабинета на префекта. Алберто ги последва, като свали в движение смокинга си, готов да почне работа.
Рейчъл пак си спомни за ръката на Монк на палубата. Трябваше да се подготви за нещо още по-лошо. Не биваше да издава нищо. За нищо на света. Нищо не можеше да е толкова ужасно, че да изтръгне от нея истината.
Видя, че стаята от другата страна, онази със странната маса във формата на буквата X, сега е много по-ярко осветена. Някой беше включил хирургическата лампа над масата.
Раул й запречваше гледката и тя забеляза само бутилка за интравенозно вливане, закачена на стойка. Поднос с дълги хирургически инструменти, остри, извити като тирбушон или с назъбено острие като триони. Някакъв човек беше завързан за масата. 0, Господи… Монк?
— Можем да проточим разпита цяла нощ — каза Алберто и я заобиколи да влезе пръв в стаята. Приближи се до масата и си сложи стерилни латексови ръкавици.
Раул я повлече през прага.
И Рейчъл най-накрая видя кой лежи на масата, с разпънати и пристегнати ръце и крака и разкървавен нос.
— Някой дойде да души там, където не му е работа — ухили се Раул.
И в този миг от волята на Рейчъл не остана и помен.
Тя се хвърли напред.
— Не!
Раул я сграбчи за косата и я повали на колене.
— Ще гледаш оттук. Алберто взе един скалпел.
— Ще започнем с лявото ухо.
— Не! — изпищя Рейчъл. — Ще ви кажа! Ще ви кажа всичко! Алберто свали скалпела и се обърна към нея.
— Авиньон — проплака тя. — Авиньон.
Не изпита вина за постъпката си. Вече трябваше да разчита само на Грей. Всичките им надежди се фокусираха в него.
— Nonna… — простена Рейчъл.
Беше баба й.
02:22
Авиньон, Франция
Град Авиньон крещеше, пееше и танцуваше, облян в светлини.
Ежегодният летен театрален фестивал се провеждаше през юли и градът се превръщаше в най-голямото на света изложение на музика, драма и изкуство. Младежи щурмуваха града, разпъваха палатки в парковете, препълваха хотелите и общежитията. Купонът не спираше и за миг. Дори мрачното небе не пречеше на ентусиастите.
Вигор извърна поглед от една двойка, разменяща си бурни ласки на уединена пейка в парка. Дългата коса на жената почти скриваше усилията й да достави удоволствие на партньора си. Вигор забърза напред с Кат. Бяха решили да минат през парка към Плас дю Пале — Дворцовия площад. Папският дворец се издигаше на скалист хълм с изглед към реката.
Реката се мярна за миг в ниското. Над нея се протягаше прочутият мост от детските стихчета — Пон д’Авиньон. Построен в края на дванайсети век, той бил единственият мост над Рона… макар че след толкова много векове бяха останали само четири от първоначалните му двайсет и две арки. Оцелялата отломка от прочутия мост беше ярко осветена и превърната в танцувална площадка — ако се съдеше по цветовете на костюмите, беше ред на народни танци. Музиката стигаше чак до Вигор и Кат.