— И си намерил — каза Кат, доловила вълнението му.
— Този прах в м-състояние е бил известен под много имена — бял хляб, прах на познанието, Райски камък, Камъкът на влъхвите. За моя изненада, когато се разтърсих из по-новите времена, открих друг тайнствен камък, свързан с историята на алхимията. Прословутият философски камък.
Кат се намръщи.
— Камъкът, който можел да превръща оловото в злато?
— Това е широко разпространена заблуда. Един философ от седемнайсети век, Ириней, уважаван член на Кралското научно общество, е бил съвсем точен в трактата си. Според него философският камък бил, цитирам: „не друго, а злато в неговата най-чиста форма… наречено «камък» заради непроменливото си естество… злато, по-чисто от най-чистото… но на вид прилича на много фин прах“.
— Пак онзи златен прах — каза изненадано Кат.
— Може ли да има по-ясна отпратка? А и не е бил само Ириней. Един френски химик от петнайсети век, Никола Фламел, описал подобен химически процес със следните думи: „Получи се фин златен прах, който е философският камък“.
Вигор си пое дъх.
— От което става ясно, че някои учени по онова време са експериментирали със странна форма на златото. Всъщност цялото Кралско научно общество било луднало по нея. Включително сър Исак Нютон. Малцина знаят, че Нютон е бил запален алхимик, а също и колега на Ириней.
— И какво е станало с цялата им работа? — попита Кат.
— Не знам. Повечето учени навярно са стигнали до задънена улица. Но друг колега на Нютон, Робърт Бойл, също изследвал алхимичното злато. Само че на даден етап нещо го уплашило, нещо, което открил. Прекратил изследванията си и обявил подобни занимания за опасни. Толкова опасни, че по негови думи погрешната им употреба можела „да породи хаос в делата човешки и да обърне света с главата надолу“. Да се чуди човек какво го е уплашило толкова. Дали не се е докоснал до нещо, което е накарало и нашето изгубено алхимистко общество да мине в дълбока нелегалност?
Кат поклати глава.
— Но какво общо има философският камък с готическата архитектура?
— Повече, отколкото подозираш. Един французин, живял в началото на двайсети век, Фулканели, написал трактат, превърнал се в нещо като бестселър за времето си, със заглавие „Мистерията на катедралите“. Твърдял, че в готическите катедрали на Европа са кодирани тайни послания, сочещи към изгубено познание, включително и как да се приготви философски камък и други алхимически тайни.
— Код в камък?
— Не се изненадвай. Църквата отдавна го прави. По онова време огромната част от населението била неграмотна. Декорациите в катедралите били едновременно възпитателни и образователни, библейски притчи, издялани в камък. Ай спомни си кой е построил тези огромни готически книжки с приказки.
— Рицарите тамплиери — каза Кат.
— Общество, известно с това, че е получило тайно познание от Соломоновия храм. Така че нищо чудно освен библейски притчи да са включили и други кодирани послания, предназначени за техните събратя, масонските алхимици.
На лицето на Кат се изписа съмнение.
— Трябва само да се вгледаш по-внимателно в някои произведения на готическото изкуство и ще започнеш да си задаваш интересни въпроси. Иконографията им е пълна със зодиакални символи, математически гатанки, геометрични лабиринти, излезли директно от алхимическите текстове на съответното време. Дори авторът на „Парижката Света Богородица“, Виктор Юго, посвещава цяла глава от романа си на това да се възмущава, че украсата на парижката катедрала е в противоречие с принципите на католическата църква. Описва готическото й изкуство като „бунтарски страници“ от камък.
Вигор посочи напред през дърветата. Вече се приближаваха към Дворцовия площад.
— А Фулканели и Юго не били единствените, които смятали, че в изкуството на тамплиерите има нещо еретическо. Знаеш ли защо петък тринайсети се смята за фатален ден?
Кат го погледна и поклати глава.
— Тринайсети октомври 1307 — а. Петък. Кралят на Франция, с подкрепата на папата, обявил тамплиерите за еретици и ги осъдил на смърт. Водачът им бил разпънат и изгорен на клада. Мнозина смятат, че истинската причина за гоненията срещу тамплиерите се криела в стремежа на краля да им отнеме влиянието и да се домогне до богатствата им, включително до тайното им познание. Френският крал подложил хиляди тамплиери на изтезания, но хранилището на богатствата им така и не било открито. Орденът на тамплиерите обаче така и не се възстановил.