Докато тя разказваше, Алберто си водеше бележки — прескочи до кабинета си да вземе тефтер и химикалка, както и картата на Рейчъл. Когато тя приключи разказа си, той кимна, очевидно доволен.
— Разбира се. Толкова простичко, толкова елегантно. Накрая и сам щях да се сетя, но сега ще мога да съсредоточа усилията си върху следващата мистерия… в Авиньон.
И се обърна към Раул.
Рейчъл застина. Помнеше какво беше станало последния път. Макар да им беше казала за златния ключ, Раул все пак беше отсякъл ръката на Монк.
— Къде са монсеньор Верона и американката? — попита Алберто.
— По последна информация са тръгнали за Марсилия — каза Раул. — С частен самолет. Мислех, че изпълняват заповеди. Да са наблизо, но извън Италия.
— Марсилия е само на двайсет минути от Авиньон — каза Алберто и се намръщи. — Монсеньор Верона сигурно вече е на път към града и разбулването на загадката. Разбери дали самолетът им е кацнал.
Раул кимна, предаде нареждането на един от своите хора и той хукна да го изпълни. Рейчъл бавно се изправи.
— Баба ми… — успя да промълви. — Ще я пуснете ли вече? Алберто махна с ръка, сякаш съвсем беше забравил за старицата. Явно имаше по-важни неща наум.
Друг от подчинените на Раул се приближи и разкопча кожените каиши, които стягаха ръцете и краката на баба й. Разплакана като момиченце, Рейчъл й помогна да слезе от масата.
После се помоли — за Грей, за Монк, за себе си и за баба си.
Баба й стъпи неуверено на крака и се подпря на масата. Посегна да изтрие сълзите на Рейчъл.
— Хайде, хайде, дете… стига вече сълзи. Не беше чак толкова страшно. И по-ужасни неща съм преживявала.
Рейчъл едва не се засмя. Баба й се опитваше да я утеши! Старицата й махна да се дръпне и тръгна към префекта.
— Алберто, срамота! — Каза го, все едно се обръщаше към дете.
— Nonna… не… — предупреди я Рейчъл и протегна ръка да я спре.
— Не ми вярваше, че внучка ми е способна да скрие нещо. — Докуцука до Алберто и го целуна по бузата. — Казах ти, че Рейчъл е прекалено умна дори и за теб.
Протегнатата ръка на Рейчъл замръзна. Кръвта й се смра-зи.
— Трябва по-често да се вслушваш в думите на старите дами, нали?
— Права си както винаги, Камила. Рейчъл се задъха.
Баба й даде знак на Раул, че иска да го хване под ръка.
— А ти, младежо, може би вече разбираш защо такава силна драконова кръв си заслужава защитата. — Потупа го по бузата. — Двамата с внучка ми… ще си родите bellissimo bambini. Красиви бебчета.
Раул се обърна и измери Рейчъл със студените си, мъртви очи. После изръмжа:
— Ще се постарая.
ЛОВ
27 юли, 03:00
15. Лозана, Швейцария
Грей следваше Сейчан по обраслия с борове планински склон. Бяха зарязали мотоциклета на дъното на тясно дефиле, скрит сред някакви разцъфнали алпийски храсти. Преди това бяха изминали последния километър на тъмно, с изгасен фар. Допълнителната предпазливост ги беше забавила, но не можеше да се избегне.
Сега се катереха по стръмен склон, покрит с дребни камъчета, които се търкаляха под краката им; целта им беше отвесната скална стена напред. Грей се опитваше да пробие с поглед тъканата черга от борови клонки. По-рано, по пътя от Лозана към тукашните планини, беше зърнал за миг замъка. Каменната сграда клечеше като прегърбено гранитно чудовище с квадратно лице, светлите прозорци бяха като злобни очи. После минаха под някакъв мост и замъкът се скри от поглед.
Грей се изравни със Сейчан. Тя държеше пред себе си GPS устройство.
— Сигурна ли си, че можеш да намериш онзи заден вход?
— Първия път ме доведоха тук със завързани очи. Но си бях скрила един GPS следач… — хвърли поглед към Грей — на едно интимно местенце. Записах посоката и височината. Тези данни би трябвало да ни изведат при входа.
Продължиха напред и нагоре.
Грей я огледа. С кой акъл й се доверяваше изобщо? Тъмната гора с нищо не облекчаваше тревогите му. И не само заради избора му на партньор. Започваше да се съмнява в собствената си преценка. Така ли постъпваше един истински водач? Рискуваше всичко заради тази спасителна операция. Всеки добър тактик бе преценил залозите и би поел с ключа право към Авиньон. А той поставяше в опасност цялата мисия.