И ако Драконовият двор спечелеше…
Грей си представи мъртъвците в Кьолн, изтезаваните свещеници в Милано. Още много хора щяха да умрат, ако се провалеше.
И за какво?
Поне на този въпрос знаеше отговора.
Продължи да се катери, потънал в мисли.
Сейчан погледна данните на устройството си и свърна вляво. Спря пред пукнатина в скалната стена, наполовина скрита от килната гранитна плоча, обрасла с мъх и бели цветчета.
Мушна се под плочата и поведе по тесен тунел, като включи миниатюрно фенерче. Малко по-навътре стара решетка препречваше пътя. Сейчан бързо се справи с ключалката.
— Някакви алармени системи? — попита Грей. Сейчан вдигна рамене и бутна решетката.
— Скоро ще разберем.
Грей огледа стените. Солиден гранит. Никакви жици.
Грубо издялано в камъка стълбище водеше нагоре. Оттук Грей пое водачеството. Погледна си часовника. Влакът от Женева щеше да пристигне на гарата в Лозана всеки момент. И отсъствието му щеше да излезе наяве. Времето им изтичаше.
Той затича по-бързо по стълбите — но не спираше да се оглежда за наблюдателни и сигнални системи. С всяка стъпка напрежението му нарастваше.
Накрая тунелът ги изведе в по-широко помещение, поточно кухина в скалата. До отсрещната стена имаше извор — оттичаше се в прорез в скалата към планинските недра. Пред извора имаше голяма плоча от дялан камък. Олтар. На тавана бяха нарисувани звезди. Римският храм, който му беше описала Сейчан. Засега поне информацията й беше съвсем точна.
— Стълбите към замъка са ей там — каза Сейчан и посочи друг тунел, извеждащ от пещерата.
Грей направи крачка натам… и мракът при отвора на прохода се раздвижи. Нечий едър силует пристъпи на смътната светлина.
Раул.
С автомат в ръце.
Светлина блесна вляво от него. Още двама стрелци излязоха от прикритието си иззад плочата. Някъде долу в прохода шумно се затръшна стоманена врата.
И още по-лошо, Грей усети студеното дуло на пистолет в тила си.
— Златният ключ е на верижка около врата му — каза Сейчан.
Раул тръгна напред. Спря пред Грей.
— Трябва да избираш спътниците си по-предпазливо.
И преди Грей да е казал нещо, заби юмрук в корема му. Грей се свлече на колене.
Раул посегна към гърлото му, стисна верижката и я скъса. Вдигна ключа към светлината.
— Благодаря ти, че ни достави това нещо. Както и самия себе си. Имаме няколко въпроса към теб, преди да тръгнем за Авиньон.
Грей го погледна смаяно. Дворът беше разбрал за Авиньон? Как?
Но вече знаеше.
— Рейчъл… — промълви той. — О, не се притеснявай. Жива и здрава е. И в момента си наваксва със семейната история.
Грей не разбираше.
— Не забравяй и за колегата му в болницата — каза Сейчан. — Нищо не трябва да води към нас.
— Вече се погрижихме за това — отвърна със смях Раул.
03:07
Женева, Швейцария
Монк не можеше да заспи и гледаше телевизия. На френски. Не знаеше френски, така че всъщност не обръщаше внимание на предаването. То му беше нещо като бял фон на мислите. Не че и мисленето му се удаваше особено след всичкия морфин, с който го бяха наблъскали докторите.
Внимаваше да не поглежда към бинтования си чукан.
Гневът не позволяваше на силните болкоуспокояващи да го приспят. Гняв не само заради осакатяването, а и защото беше отпаднал от операцията. Принудили го бяха да напусне битката. Използваха го като залог. Другите бяха в опасност, а той лежеше заключен, пазен от охрана.
Въпреки това не можеше да отрече наличието на една куха болка дълбоко в себе си, болка, която морфинът не можеше да отслаби. Нямаше право да се самосъжалява. Нали беше жив. Войник беше в крайна сметка. Беше виждал да извличат от бойното поле ранени в много по-лошо състояние от неговото. Но болката не си отиваше. Чувстваше се насилен, използван, по-малко мъж и със сигурност по-малко войник.
Логиката не успяваше да успокои сърцето му.
Телевизорът продължаваше да каканиже нещо.
Някакъв шум пред вратата привлече вниманието му. Спор. На висок глас. Монк се надигна и седна. Какво ставаше?
Вратата се отвори с трясък.
Монк не успя да скрие изненадата в гласа си.