— Кардинал Спера?!
03:08
Лозана, Швейцария
Бяха върнали Рейчъл в килията й — но този път не беше сама.
Пред бронираното стъкло стоеше пазач. Баба й приседна с въздишка на леглото.
— Може и да не го разбираш сега, но ще го разбереш, Рейчъл поклати глава. Стоеше до стената, объркана, замаяна.
— Как… как можа?
Баба й вдигна към нея проницателните си очи.
— Някога и аз бях като теб. Бяха само на шестнайсет, когато за пръв път дойдох в този замък от Австрия — избягах след края на войната.
Беше й разказвала как семейството й избягало в Швейцария, а после в Италия. Тя и баща й били единствените оцелели.
— Бягали сте от нацистите.
— Не, дете, ние бяхме нацистите — поправи я баба й. Рейчъл затвори очи. „О, Господи…“ Баба й продължи:
— Татко беше партиен водач в Залцбург, но имаше връзки и с Имперския драконов двор на Австрия. Много силен мъж, с голямо влияние. Именно със съдействието на това братство успяхме да избягаме в Швейцария, благодарение на щедростта на барон Соваж, дядото на Раул.
Рейчъл я слушаше с нарастващ ужас, макар че й идеше да си запуши ушите и да отрече всичко.
— Но гладко организираното ни бягство трябваше да се заплати. И баща ми го направи. Моята девственост… отне я баронът. Също като теб, и аз се дърпах, защото не разбирах. Баща ми ме държа със собствените си ръце първия път, за мое добро. Но не беше последният. Крихме се в замъка четири месеца. Баронът ляга с мен много пъти, докато не забременях с копелето му.
Рейчъл установи, че се снизва покрай стената към студения каменен под.
— Но копеле или не, детето беше добра кръстоска, смесица от благородната австрийска линия на Хабсбургите и швейцарска бернска линия. Докато детето растеше в корема ми, започнах да разбирам. Така се правят нещата в Двора, с цел Да се заздравят чистокръвните линии. Баща ми непрекъснато ми го повтаряше. Докато не разбрах, че нося дете с благороден произход, чиито предци са били императори и крале.
Рейчъл се опитваше да проумее жестокостта спрямо младото момиче, което по-късно се беше превърнало в нейна баба. Дали баба й не се беше примирила с жестокостта и изнасилването, оправдавайки ги с една по-грандиозна цел? На крехка възраст и с промит мозък, не от друг, а от собствения й баща. Опита се да открие в сърцето си някакво съчувствие към нея, но не намери нищо.
— Баща ми ме отведе в Италия, в замъка Гандолфо, при летния дворец на папата. Там родих майка ти. Срамота. Заслужих си боя. Всички се надяваха на мъжко дете.
Баба й поклати тъжно глава. После продължи дай разказва една по-различна версия на семейната история. Как я омъжили за друг член на Драконовия двор, който имал връзки с Църквата в Кастел Гандолфо. Бракът бил уговорен. Семейството получило задачата да внедри децата и внуците си в Църквата, за да бъдат нищо неподозиращи шпиони на Двора, слепи къртици. За да запазят тайната, на майката на Рейчъл и на вуйчо й Вигор не било казано нищо за истинския им произход.
— На теб обаче бяха възложени много по-големи надежди — с гордост продължи баба й. — Ти доказа драконовата си кръв. Беше забелязана и избрана да бъдеш върната пълноправно в лоното на Двора. Кръвта ти беше твърде ценна, за да се пропилее с лека ръка. Императорът лично те избра за кръстоска на нашата семейна линия с древната линия Соваж. Твоите деца ще бъдат крале.
Очите на баба й грееха с нещо близко до екстаз.
— Molti bellissimo bambini. Всичките — крале на Двора. На Рейчъл не й бяха останали сили дори да вдигне глава.
Скри лицето си в шепи. Животът й се изниза пред нея като кинолента на бързи обороти. Кое беше истинско? Коя беше тя? Спомни си колко пъти беше заставала на страната на баба си, когато двете с майка й имаха разногласия, дори беше приемала съвети от нея за любовния си живот. Беше се възхищавала на възрастната жена, уважавала бе твърдостта й, граничеща често с безкомпромисност. Но откъде идваше тази солидност — от сила на характера или от лудост? И какво говореше това за самата нея? Тя носеше същата кръв… като баба си… и, мили Боже, като онзи мръсник Раул.
Коя беше тя?
И тогава друга тревога си проби път в ума й. Страхът й даде сили да проговори.
— Какво… ами вуйчо Вигор… синът ти? Баба й въздъхна.
— Той изпълни ролята си в Църквата. Обетът за безбрачие сложи край на кръвната му линия. Вече не е необходим. Семейното ни наследство ще бъде продължено от теб и ще се увенчае с невиждана слава.