Кат натисна с рамо тежката врата и двамата с Вигор се вмъкнаха през нея.
— Трябва ли да се притесняваме за охраната? — попита Кат, след като заключи.
— За жалост — не. Както ще се увериш сама, почти няма какво да се открадне. Управата се притеснява повече от прояви на вандализъм. Може обаче да има някой нощен пазач, така че по-добре да внимаваме.
Кат кимна и реши да не включва фенерчето си. През високите прозорци проникваше достатъчно светлина и рампата към следващия етаж се открояваше ясно.
Вигор поведе нагоре.
— Частните покои на папата се в Ангелската кула. Именно те винаги са били най-охраняваната част на двореца. Ако нещо е било скрито, най-разумно ще е да проверим там.
Кат извади компас и го вдигна пред себе си. Магнитен маркер ги беше отвел до гробницата на Александър. Може би и тук щеше да им помогне.
Минаха през няколко зали. Стъпките им ехтяха кухо. Сега Кат разбираше защо липсва истинска охрана. Дворецът беше каменен гроб. Почти нямаше мебели, нито гоблени или друга украса. Нямаше и помен от лукса, сигурно изпълвал двореца преди векове. Опита се да си представи тежките дипли на кадифе и ценни кожи, богатите гоблени по стените, разточителните банкети, златото и среброто. Бяха останали само камък и дървени подиуми.
— След като папите напуснали Авиньон — прошепна Вигор, — дворецът бързо западнал. По време на Френската революция опоскали каквото било останало, после бил превърнат в гарнизон и казарми за армията на Наполеон. В по-голямата си част стените били варосани. Само тук-там са останали оригиналните фрески, включително в папските покои.
Кат също усети странната конструкция на двореца — коридори, които свършват внезапно; стаи, които изглеждат неестествено малки; стълбища, които се спускат до нива без врати. Дебелината на стените варираше от няколко стъпки до пет метра. Дворецът беше истинска крепост, но криеше и тайни места, проходи, стаи — нещо характерно за всички средновековни замъци.
Това се потвърди, когато влязоха в стая, която според Вигор била съкровищницата на двореца. Той посочи четири места.
— Заравяли са златото под пода. В подземни стаи. Винаги са се носели слухове, че още има неоткрити подземия със злато.
Минаха и през други стаи — голям дрешник, бивша библиотека, празна кухня, чиито квадратни стени се стесняваха надолу до осмоъгълен комин над централното огнище.
Най-сетне стигнаха до Ангелската кула.
Компасът на Кат не беше потрепнал дори — тя буквално не откъсваше очи от него. Тревогата й се засилваше. Ами ако не откриеха входа? Ако се провалеше? Отново. Ръката й започна да трепери. Първо провалът й с Монк и Рейчъл…
А сега и това.
Стисна по-здраво компаса и заповяда на ръката си да се успокои. Двамата с Вигор щяха да решат гатанката. Трябваше — и толкова. Или всички жертви на приятелите им щяха да са напразни.
Стиснала решително зъби, тя се качваше към поредното ниво на папските покои. Нямаше и помен от пазач, така че Кат рискува и включи миниатюрното си фенерче.
— Дневната на папата — каза Вигор при входа на една от стаите.
Кат тръгна напред, без да откъсва очи от стрелката на компаса. Стените тук бяха покрити с белеща се на петна боя, в ъгъла имаше голямата камина. Гръмотевица отекна през дебелите зидове.
Обиколи стаята и поклати глава.
Нищо.
Продължиха нататък. Следващата стая беше една от най-забележителните в двореца — Стаята на елена. Фреските й изобразяваха изящни ловни сцени — от лов със соколи до лудуващи хрътки, имаше дори правоъгълен рибарник.
— Piscarium — каза Вигор. — Пак риби.
Кат кимна — спомни си значението на рибите в собствения им лов. Обиколи още по-подробно тази стая. Компасът не реагира и тя даде знак на Вигор да продължат.
Качиха се на следващия етаж.
— Папската спалня — каза Вигор. И в неговия глас започваше да се прокрадва разочарование и тревога. — Това е последната стая в покоите.
Кат влезе в спалнята. Нямаше никакви мебели. Стените бяха боядисани в яркосиньо.
— Лапис лазули — каза Вигор. — Високо ценен заради блясъка си.
Богатата декорация изобразяваше гора нощем, обкичена с птичи клетки с всякакъв размер и форма. По клоните се катереха катерици.
Кат обиколи стаята.
И тук нищо.
Обърна се и видя отчаянието в очите на Вигор. Бяха се провалили.