03:42
Сейчан стоеше до стълбите. Знаеше, че единственият път за бягство е през предния вход. Стоманени врати затваряха задния изход под замъка.
В ярко осветения двор кипеше трескава дейност. Десетина-петнайсет души товареха в пет високопроходими джипа някакви сандъци. Кучета лаеха в клетките си.
Сейчан наблюдаваше всичко това с периферното си зрение, насочила вниманието си към един определен човек сред тълпата. Колкото повече врява се вдигнеше, толкова по-добре. Вече си беше осигурила ключове за последния джип — сребрист мерцедес. Любимият й цвят.
От врата зад нея излезе Раул с бабата на Рейчъл.
— Ще те закараме до летището. Оттам самолет ще те откара до Рим.
— Внучката ми…
— Ще се погрижим за нея. Обещавам. — Последното беше казано с ледена усмивка.
Раул забеляза Сейчан.
— Мисля, че повече няма да ни трябват услугите на Гилдията.
Сейчан сви рамене.
— Тогава ще тръгна с вас и ще си продължа по пътя. — И кимна към сребристия джип.
Раул помогна на старицата да слезе по стълбите и тръгна към първия джип, където чакаше доктор Алберто Менарди. Сейчан продължи да наблюдава мишената си. Движение покрай една от стените привлече погледа й.
Отвори се врата. Грей. С пистолет. Добре.
В другия край на двора Раул вдигна към устата си радиостанция. Най-вероятно се обаждаше на пазача в подземието с килиите. Мъжът, когото наблюдаваше Сейчан, не беше толкова близо до Раул, колкото се беше надявала… но пак беше в центъра на събитията.
Тя впери очи във войника, който все още носеше сака на Грей през рамо. Винаги можеше да се разчита на алчност сред пехотинците. Този тип не изпускаше от поглед плячката си. Сакът беше натъпкан с оръжия и скъпо електронно оборудване.
За нещастие на войника, под подплатата имаше и четвърт килограм пластичен взрив. Сейчан натисна предавателя в джоба си и се прехвърли със скок зад балюстрадата на стълбището.
Експлозията взриви средните джипове.
Резервоарите на две от колите се подпалиха. Огнена топка лумна и се затъркаля нагоре. Пламтящи отломки заваляха из целия двор.
Сейчан не губи време. Махна на Грей и посочи с пистолета си към сребристия джип. Предното му стъкло се беше напукало, но иначе му нямаше нищо. Грей и Рейчъл излязоха от укритието си и тримата хукнаха едновременно към джипа.
Двама души се опитаха да ги спрат. Грей свали единия, Сейчан — другия. Стигнаха до колата.
Рев на двигател привлече погледа им към портата на замъка. Водещият джип подскочи напред. Раул се измъкваше. Обсипа ги стрелба откъм войниците, качващи се на втория джип. Двигателят му вече работеше.
Раул се надигна над гюрука на водещия джип. Държеше огромния си пистолет.
— Залегни! — излая Сейчан и се просна по корем.
Пистолетът гръмна като оръдие. Чу се трясък откъм предното стъкло, после и откъм задния прозорец — куршумът мина през целия джип. Сейчан се претърколи към задницата на колата.
Стрелба излая откъм другата страна. Грей, по корем, в по-добра позиция за точен изстрел, стреляше по Раул, докато джипът му занасяше към изхода. Вторият джип го последва.
Раул продължаваше да стреля, без да се притеснява от противниковия огън.
Куршум проби предната решетка на джипа им.
Проклятие!
Предният фар се пръсна.
Първо единият, а после и другият джип изхвърчаха през портата. Смехът на Раул стигна до тях. Решетката се спусна зад втория джип, зъбците й изтрещяха в каменните си гнезда.
Нов шум си проби път до слуха на Сейчан.
Тя се надигна на колене. Стоманени капаци се спускаха пред всички прозорци и врати на замъка. Съвременна защита от нежелани посетители. Дворът не оставяше нищо на случайността. Бяха приклещени.
И още един нов звук.
Прещракване на серия от тежки резета.
Сейчан се обърна едновременно с Грей и Рейчъл. Сега вече й стана ясна причината за смеха на онова копеле.
Вратичките на двайсетте клетки покрай стената се вдигаха.
Чудовища от мускули, твърда кожа и остри зъби скочиха от клетките си, ръмжаха, пенеха се, обезумели от шумотевицата и мириса на кръв. Обучените за бой в яма кучета бяха високи до гърдите й, тежаха сигурно по сто кила всяко.
И звънецът за хранене току-що беше прозвучал.