— Каквото е отгоре, такова е отдолу — почти шепнешком каза Вигор. — Ефектът сигурно е още по-силен, когато обедното слънце е точно отгоре или под някакъв определен ъгъл.
Кат си представи огнището запалено, огряно от пламъците. Огън в кръг от слънчева светлина.
— Но как да сме сигурни, че това е мястото? Той се намръщи.
— Не съм напълно сигурен, но гробницата на Александър е била под фар с неизгасващ огън на върха. А като се има предвид, че и фарът, и кухнята са неща, от които има голяма полза, логично е някак да избереш за скривалище място, което е полезно за хората. Така идните поколения ще го опазят заради полезността му, без дори да подозират какво се крие под краката им.
Без да е особено убедена, Кат се наведе и извади един от ножовете си, за да проучи огнището. Заби острието му в каменната зидария отстрани и след малко се показа камък с оранжев оттенък в основата.
— Не е нито хематит, нито магнетит. — Ако беше едно от двете, може би и тя щеше да повярва на теорията на мон-сеньора. — Обикновен боксит, алуминиево хидроокисдна руда. Добър топлопроводник. Логичен избор за огнище. Нищо необичайно.
Хвърли поглед към Вигор. Той се беше ухилил до уши.
— Какво?
— А като си помислиш, че съм минал на крачка от него — каза невярващо той и се приближи. — Трябваше да се сетя, че и тук камък ще сочи към пътя. Първо хематит, после магнетит, а сега — боксит.
Кат го гледаше съвсем объркана.
— Бокситът се добива в този район. Даже името си е получил от владетелите на Бокс, чийто замък е само на петнайсетина километра оттук, построен върху хълм от боксит. Този камък сочи право към тях.
— И какво?
— Владетелите на Бокс са били в напрегнати отношения с френските папи, новите им съседи. Останали са в историята със странната си претенция, която отстоявали най-енергично. Твърдели, че са потомци на прочут библейски персонаж.
— На кой? — попита Кат.
— На Балтазар. Един от влъхвите.
Кат се ококори и се обърна към огнището.
— Запечатали са отвора с камъни, свързани с потомци на влъхвите?
— Още ли се съмняваш, че сме намерили правилното място? Кат поклати глава.
— Но как ще отворим? Не виждам никаква ключалка.
— Ти вече се досети. С електричество.
Сякаш да подчертае думите му, гръм изтрещя през дебелите зидове.
Кат смъкна раницата от гърба си. Струваше си да опитат.
— Нямаме от онези древни батерии. — Тя извади от раницата един по-голям фенер. — Но пък разполагам с няколко съвременни с медно покритие.
Бързо нагласи батериите и когато беше готова, предупреди свещеника:
— Дръпни се.
Дъга от електричество ужили камъка. Отвърна й дълбок басов тон, сякаш някой беше ударил голям барабан.
Кат отскочи и застана при Вигор до стената.
Покрай ръбовете на каменното огнище плъзна огнено сияние — като драскулки по цялата му вътрешност.
— Мисля, че са споили блоковете със стопено злато в м-състояние — измърмори Кат.
— Също като древните египетски строители, които използвали стопено олово, за да споят блоковете на Александрийския фар.
— И сега електричеството освобождава силата, складирана в стъклото.
Нови огнени ивици плъзнаха по огнището, очертаваха всеки камък. Грейнаха още по-ярко и Кат примижа. Заля ги гореща вълна.
Но ефектът не продължи дълго. С избледняването на светлината каменните блокчета боксит започнаха да се сриват, защото вече нищо не ги спояваше — и падаха в някаква яма, скрита под огнището.
Неспособна да сдържа повече любопитството си, Кат пристъпи напред и включи фенерчето. Ръбовете на огнището сега очертаваха тъмно стълбище, което се спускаше надолу.
Тя се бърна към Вигор.
— Успяхме.
— Небесата да са ни помощ — каза той.
03:52
Лозана, Швейцария
На половин километър от замъка Раул затвори мобилния си телефон, заповяда да спрат и слезе. Беше бесен. Кръв капеше от раната на главата му. Онази азиатска кучка го беше предала! Но той щеше да си отмъсти. Кучетата щяха да ги разкъсат всичките за нула време.
А ако не…
Отиде при втория джип и посочи двама мъже.
— Връщате се в замъка. Пеша. Ще стоите на пост при решетката. Стреляйте по всичко, което се движи. Никой да не излезе от двора жив.