— И сега те са само на крачка от успеха — каза Грей.
— И имат златния ключ — напомни Рейчъл и поклати глава.
Грей въздъхна. Сам им го беше дал. За да убеди Раул в лоялността на Сейчан. Беше си чиста проба хазарт, но това важеше и за спасителния план като цяло. Надяваха се Раул да загине или да бъде заловен в замъка… но той се беше измъкнал.
Грей погледна Рейчъл. Чувстваше се виновен и му се искаше да каже нещо, да обясни постъпката си… но в този момент пилотът се обади по интеркома:
— Затегнете коланите. Навлизаме в гръмотевична буря. Светкавица разцепи облаците.
Летяха към пастта на буря.
05:12
Авиньон, Франция
Вигор вървеше по каменния перваз, заобикалящ стъкления под и вдълбания в него лабиринт. Вече цяла минута го разглеждаше мълчаливо, завладян от тайната му.
— Забелязваш ли, че всъщност това не е истински лабиринт — каза той накрая. — Няма задънени проходи. А само една дълга непрекъсваща лъкатушна пътека. Съвсем същият лабиринт, изграден от сини и бели камъни, може да се види в катедралата в Шартър.
— Но защо са го направили тук? — попита Кат. — И защо го нарече лабиринта на Дедал?
— Шартърският лабиринт е бил познат под много имена. Едното било „le Dedale“ — Дедалът. На името на митичния архитект, построил критския лабиринт на цар Минос. В него живеел Минотавърът.
— Но защо им е било да правят лабиринт в Шартър?
— И не само там. По време на разцвета в строежа на църкви през тринайсети век, когато готическата архитектура била в разцвета си, в много катедрали имало лабиринти. В Амиен, в Реймс, в Оксер… тамошните катедрали също имали лабиринти — в самите си кораби. Но столетия по-късно Църквата ги разрушила до един, обявила ги за езически. Всич-ки освен този в Шартър.
— Него защо са го оставили? Вигор поклати глава.
— Тази катедрала винаги е била изключение от правилото. Самите й корени са езически, защото е построена върху Друидската пещера, прочуто езическо място за поклонение. И до ден днешен, за разлика от всички други катедрали, нито един крал, папа или известна личност не е погребан там.
— Но това не отговаря на въпроса защо лабиринтът е бил повторен тук — каза Кат.
— Хрумват ми няколко обяснения. Първо, Шартърският лабиринт е направен по рисунка от един гръцки алхимически текст от втори век. Подходящ символ за нашите изгубени алхимици. Но лабиринтът в Шартър винаги се е възприемал и като символ на пътя от този свят към рая. Богомолците в Шартър пълзят на ръце и колене по извивките на пътеката му, от входа чак до централната розетка в символично поклонение до Йерусалим или от този свят към следващия. Оттам и другите имена на лабиринта. Le Chemin de Jerusalem — Пътят към Йерусалим. Или le Chemin du Paradis — Пътят към рая. Нещо като духовно пътуване.
— Мислиш ли, че и ние трябва да изминем същия път тук, към това ли ни насочват? Да последваме алхимиците, за да разгадаем последната им велика тайна?
— Да, точно така мисля.
— Но как ще го направим?
Вигор поклати глава. Имаше една идея, но се нуждаеше от повече време да я обмисли. Кат усещаше, че не й казва всичко, но го уважаваше достатъчно, за да не го притиска.
Вместо това си погледна часовника.
— Трябва да се връщаме горе. Да проверим дали Грей не се е опитал да се свърже с нас.
Вигор кимна. Погледна още веднъж назад и насочи фенерчето си през пространството. Лъчът му се отрази в стъклените повърхности — пода и вградените в стената плочи. Насочи го нагоре. Там грейнаха още отражения, като скъпоценни камъни върху гигантско дърво от познание.
Имаше отговор тук.
И той трябваше да го намери, преди да е станало късно.
05:28
Над Франция
„Защо не отговарят?“ Грей бе долепил телефона до ухото си. Опитваше се да открие Кат. Засега — без успех. Може да беше заради бурята, която смущаваше сигнала. Самолетът подскачаше и пропадаше сред обстрел от мълнии и басов трясък на гръмотевици.
Беше се преместил в дъното на кабината. Другите, затегнали коланите си, обсъждаха ситуацията.