Лицето на Вигор замръзна. Монсеньорът не можеше да приеме истината, че е бил използван.
— Сега тази ти роля е към края си — продължи Ренде. — Но във вените на племенницата ти тече кралска кръв и ние ще се погрижим тя да роди нови крале.
— Като ме кръстосате с тоя урод? — изсъска Рейчъл.
— Мъжът и жената са без значение — каза Раул. — Винаги са били важни само кръвта и бъдещето. Чистотата на гените ни е не по-малко съкровище от онова, което търсим сега.
Грей гледаше Рейчъл, която стоеше до вуйчо си. Лицето й беше бледо, но очите й мятаха мълнии от ярост. Особено когато Раул я стисна за лакътя. Тя го заплю в лицето.
Той я удари през устата. Главата й отхвръкна назад и от сцепената й устна потече кръв.
Грей се хвърли напред, но дулата на две пушки го блъснаха обратно до стената.
Раул се наведе към нея.
— Обичам да ми е интересно в кревата. — Повлече я напред. — Този път няма да те изпусна от очи и за миг.
— Хайде да вземем онова, за което дойдохме — каза Ренде. По нищо не личеше насилието да го е смутило. — После ще започнем да товарим, преди бурята да е спряла. Камионите ще пристигнат след петнайсетина минути.
Сега вече Грей разбираше защо са се дегизирали. Униформите щяха да им осигурят време, през което да измъкнат част от съкровището. От погледа му не убягна сандъкът със сребристи запалителни гранати, който бяха внесли в стаята, докато ги връзваха. Всичко, което Дворът не успееше да изнесе, щеше да бъде унищожено.
Алберто се приближи до Раул.
— Донесете брадвите, електрическите бормашини и киселината — каза Раул и махна на хората си да действат.
Грей знаеше, че изброените инструменти няма да бъдат използвани за строителство.
Те бяха инструментите на един извратен до мозъка на костите си садист.
Подкараха ги към тунела под дулата на оръжията, на разстояние един от друг. След като се спуснаха долу, дори и наемниците, самодоволни и свикнали с всичко мъже, зяпнаха удивено.
Раул огледа огромното помещение и каза само:
— Ще ни трябват още камиони. Алберто беше като зашеметен.
— Удивително… просто удивително. А според „Аркадиума“ това са само песъчинки, оставени на прага към още по-велико съкровище.
Вигор го изгледа смаяно.
— Имаш завещанието на Жак дьо Моле?
Алберто притисна книгата, която носеше, до гърдите си.
— Копие от седемнайсети век. Последното известно. Грей погледна въпросително Вигор.
— Жак дьо Моле е бил последният Велик майстор на рицарите тамплиери, изтезаван от инквизицията заради отказа си да разкрие къде е скрито съкровището на ордена. Изгорили го на клада. Но винаги е имало слухове за тамплиерски документ — последната воля на Моле, преди да го заловят.
— Така нареченият „Аркадиум“ — каза Алберто. — Който от столетия е притежание на Драконовия двор, В него се намеква за съкровище. Различно от златото и скъпоценностите на тамплиерите. По-велико съкровище. Което ще сложи в ръката на откривателя си ключовете към целия свят.
— Изгубената тайна на влъхвите — каза Вигор.
— И тя е тук — каза Алберто с грейнали очи. Заслизаха надолу към стъкления под.
При най-долното ниво войниците се разпръснаха и заеха позиции по цялата окръжност. Блъснаха Грей и другите да коленичат. Алберто слезе сам при стъкления под, наведе се да огледа лабиринта и измърмори:
— Последната гатанка.
Раул застана до Рейчъл близо до стълбището. Обърна се към коленичилите пленници и каза:
— Мисля да започнем с жените. С коя обаче?
Дръпна Рейчъл за косата, изви главата й и я целуна силно в устата. Тя се загърчи, давеше се, но с вързани ръце не можеше да направи нищо.
Грей побесня. Притисна върха на ботуша си в камъка и скритото острие изскочи от тока — същото, с чиято помощ се беше освободил от килията в замъка. Скри ножа зад вързаните си китки и бързо сряза връзките на ръцете си. Овладя се обаче и с нищо не показа, че е свободен.
Раул най-сетне пусна Рейчъл. Долната му устна кървеше, Рейчъл го беше ухапала, но той само се ухили доволно. Бутна я силно в гърдите и тя падна назад.
— Долу — каза Раул с разперена напред длан, сякаш говореше на куче.
Дуло до слепоочието на Рейчъл придаде допълнителна тежест на нареждането му.