На пистата чакаше само един хеликоптер, сякаш изолирая от врявата. Перките вече се завъртаха и постепенно набираха скорост. Двигателят зарева. Рейчъл познаваше солидната бяла машина. Беше личният хеликоптер на папата, наричан на галено „папокоптер“.
Позна също черното расо и червения шарф на кардинал Спера. Той стоеше при отворената врата на пътническото отделение, приведен, за да избегне въздушната струя от перките. С едната си ръка придържаше шапчицата си.
Вдигна ръка за поздрав. Електрическото возило намали и Рейчъл скочи, без да изчака гвардееца да спре. Затича към кардинала.
Ако някой знаеше какво се е случило с вуйчо й, това щеше да е кардиналът.
Откъм задната част на хеликоптера се появи друг човек и забърза към нея. Тя се спусна към него и го прегърна.
— Вуйчо… — Сълзи се стичаха по лицето й, горещи сълзи, които бързо стопиха леда, обвил сърцето й.
— Закъсняваш, дете.
— Забавиха ме — каза тя.
— И аз така чух. Генерал Ренде ме уведоми за нападението.
Рейчъл погледна към горящата кула. Усети миризмата на дим в косата на вуйчо си. Веждите му бяха опърлени.
— Изглежда, не само мен са нападнали. Слава Богу, че си добре.
Лицето на вуйчо й потъмня, гласът му се стегна.
— За жалост, не всички извадиха моя късмет.
— Кой?…
— Джейкъб. Загина при експлозията. Тялото му прикри моето и на практика ме спаси. — Рейчъл долови дълбоката тъга в думите му. — Хайде, трябва да тръгваме.
И я поведе към хеликоптера.
Кардинал Спера му кимна и каза тайнствено:
— Трябва да бъдат спрени.
Рейчъл се качи след вуйчо си в хеликоптера. Сложиха си коланите и вратата се затвори. Дебелата изолация до голяма степен заглушаваше шума на двигателя, но Рейчъл чу как рязко се усили ревът му. Хеликоптерът се отдели от земята и плавно се издигна във въздуха.
Вуйчо Вигор се облегна и затвори очи. Устните му потрепваха — молеше се. За Джейкъб… и може би и за тях двамата.
Когато отвори очи, вече напускаха въздушното пространство на Ватикана и завиваха над река Тибър. ’ — Нападателите… — започна Рейчъл и замълча неуверено. — Колите им бяха с ватикански номера.
Вуйчо й кимна. Не беше изненадан.
— Изглежда, Ватиканът има шпиони не само в чужбина, а и такива, които шпионират срещу своите в самото му сърце.
— Кой?
Вуйчо й изпъшка и й махна да замълчи. Бръкна в джоба на сакото си и й подаде сгънат лист.
— Оцелелият младеж от клането в Кьолн е работил с полицейски художник. Видял е това, избродирано на гърдите на един от нападателите.
Рейчъл разгъна листа. Нарисувана с изненадващи подробности, оттам я гледаше свитата на кълбо фигура на червен дракон, крилете — разперени, опашката завита и змийска, увита около врата му.
Рейчъл погледна вуйчо си.
— Това е древен символ — обясни той. — Датира още от четиринайсети век.
— Символ на какво?
— На Драконовия двор.
Рейчъл поклати глава — това не й говореше нищо.
— Това е средновековен алхимистки култ, основан от разколници на ранната църква, същата схизма, която е свързана с появата на антипапите.
Рейчъл знаеше за управлението на ватиканските антипапи: мъже, оглавявали Католическата църква, чието избиране по-късно било обявено за неканонично. Появата им се дължала на редица причини, най-често — узурпацията и изгнанието на законно избрания папа, обикновено от войнствена фракция, подкрепяна от някой крал или император. От трети до петнайсети век на папския престол били издигнати четиридесет антипапи. Най-неспокойният период бил през четиринайсети век, когато законното папство било изтласкано от Рим и се преместило във Франция. Цели седемдесет години папите управлявали в изгнание, а в Рим властвали корумпирани антипапи.
— Какво общо има такъв древен култ със сегашната ситуация? — попита Рейчъл.
— Драконовият двор е активен и днес. Европейският съюз дори признава суверенността му, подобно на Малтийските рицари, които имат статут на наблюдатели в Обединените нации. Призрачният Драконов двор е бил свързан с Европейския съвет на принцовете, с рицарите тамплиери и с розенкройцерите. Освен това Драконовият двор открито признава, че има свои членове и в редиците на Католическата църква. Дори тук, във Ватикана.