Слезе по последните стъпала и се озова в широката пещера. Таванът беше естествен скален купол, с грубо изрязани звезди и стилизирано слънце. В дъното се издигаше стар митраистки жертвеник, на който бяха клали млади бичета. Зад него течеше дълбок студен поток, всъщност малка река. Раул си представи как телата на жертвите са били изхвърляни в нея, та водата да ги отнесе. Самият той се беше отървал от няколко по този начин… от онези, които не беше дал за храна на кучетата си.
Съблече коженото си палто. Отдолу носеше стара риза от груботъкано платно с бродиран извит дракон, символа на Ординис Драконис, негово рождено право, датиращо от поколения.
— Долу, Драко — нареди той на кучето.
Бернското планинско куче седна на пода. Не смееше да не се подчини.
Също като собственика си…
Раул удостои човека в пещерата с лек поклон, после продължи напред.
Суверенният велик император на Двора го чакаше пред олтара, облечен в черни кожени дрехи като онези, които предпочитаха мотористите. Макар да беше с две десетилетия по-стар от Раул, мъжът не му отстъпваше по ръст и ширина на раменете. Годините не му тежаха, стойката му беше изправена, мускулатурата му — като на млад мъж. Шлемът му беше със спуснат визьор.
Водачът беше влязъл през един таен заден вход на пещерата… и беше довел някакъв непознат.
Беше забранено хора извън Двора да виждат лицето на императора. Непознатият беше със завързани очи като допълнителна предпазна мярка.
Раул забеляза и петимата бодигардове в дъното на пещерата, всичките с автоматични оръжия — елитната гвардия на императора.
Тръгна напред, с дясната ръка на гърдите. Падна на едно коляно пред императора. Раул оглавяваше позорно известния военен орден на Двора, aderti exempti, чест, датираща още от Влад Набивача, древен предтеча на рода Соваж. Но всички се кланяха на императора. Власт, която Раул се надяваше някой ден да стане негова.
— Стани — заповяда му суверенът. Раул се изправи.
— Американците са вече на път — каза императорът. Макар и приглушен от шлема, гласът му пак тежеше заповедно. — Готови ли са хората ти?
— Да, сър. Лично избрах дузина. Чакаме само вашата заповед.
— Добре. Нашите съюзници ни пращат човек, който да ни съдейства за операцията. Човек, който познава американските агенти.
Раул изкриви лице в гримаса. Не му трябваше помощ.
— Нещо против ли имаш?
— Не, сър.
— На летище „Ивердон“ ви чака самолет. При втори провал ще съм безкомпромисен.
Раул трепна. Той беше предвождал мисията за костите в Кьолн и се беше провалил в очистването на светилището. Един беше оцелял. И беше насочил властите по следите им. Раул се беше посрамил.
— Няма да се проваля — увери той водача си. Императорът го пронизваше с очи — силата на погледа му се усещаше дори през визьора.
— Знаеш дълга си. Едно последно кимване.
Императорът тръгна напред и го подмина. Бодигардовете му го последваха. Отиваше в замъка — той щеше да е на негово разположение до края на играта. Но преди това Раул трябваше да оправи кашата, която беше забъркал.
А това означаваше още едно пътуване до Германия.
Изчака императора да си тръгне. Драко изприпка след мъжете, сякаш усещаше къде е истинската сила. Но пък императорът беше идвал в замъка често през последните десет години, когато ключовете към проклятието и спасението бяха паднали в ръцете им.
И всичко това благодарение на едно невероятно откритие в музея на Кайро…
Сега бяха толкова близо…
След като императорът си отиде, Раул най-сетне се изправи лице в лице с непознатия. Онова, което видя, не му хареса и той си позволи да го покаже. Но поне облеклото на непознатия — изцяло черно — беше подобаващо.
Както и сребърното бижу.
На медальона на жената висеше сребърен дракон.
ДЕН ВТОРИ
ТРЕСКА
25 юли, 02:14
5. Кьолн, Германия
Ако питаха Грей, нощем църквите изглеждаха някак призрачни, като обитавани от духове. А тази — още повече. След скорошните убийства готическата катедрала излъчваше осезаем ужас.
Докато екипът му пресичаше площада, Грей оглеждаше катедралата — Дом, както я наричаха местните. Беше осветена от прожектори, чиито лъчи я обливаха в сребърни светлосенки. Фасадата почти изцяло беше заета от две масивни кули. Еднакви като близнаци, те се издигаха от двете страни на главния вход, само на няколко метра една от друга почти по цялата си височина, освен в най-горната част, където се изостряха рязко до кръстовете на върховете. Всеки кат на сто и петдесет метровата сграда беше украсен с богати барелефи. Прозорци с арки се катереха по кулите, сякаш устремени към нощното небе и луната високо горе.