Озовал се в сърцето на църквата, Грей моментално бе поразен от две неща. Първо — от миризмата. Въздухът, макар и напоен с аромата на тамян, лъхаше силно и на нещо изгоряло.
Но не само това прикова вниманието му. Една жена седеше близо до централната пътека и побърза да стане и да ги поздрави. Приличаше на младата Одри Хепбърн — бяла като мляко кожа, къса черна коса с път по средата и прибрана зад ушите, очи с цвят на карамел. Не се усмихна. Погледът й се плъзна по новодошлите и се задържа миг по-дълго върху Грей.
Той долови семейната прилика между жената и свещеника, повече по втренчения поглед, отколкото по някакви физически черти.
— Племенницата ми — представи я Вигор. — Лейтенант Рейчъл Верона.
Тримата се представиха на свой ред. И макар да липсваше открита враждебност, двата лагера си оставаха разделени. Рейчъл беше нащрек и някак на разстояние, сякаш готова да извади пистолета си при нужда — Грей беше забелязал кобура под разкопчаната й жилетка. Деветмилиметрова берета.
— Да започваме — каза Вигор. — Ватиканът успя да ни осигури известно уединение, като се позова на необходимото време за осветяване и благословия на храма, след като и последното тяло беше изнесено.
Монсеньорът ги поведе по централната пътека.
Грей забеляза, че пейките са разделени на маркирани участъци. Картички с имената на починалите бяха прикачени към лобните им места. Той заобикаляше внимателно тебеширените очертания по пода. Кръвта бе забърсана, но по хоросана между каменните плочи бяха останали тъмни петна. Жълти пластмасови маркери бележеха местата на гилзите, които отдавна бяха предадени на криминалистите.
Той плъзна поглед по кораба и си помисли как ли е изглеждало просторното помещение за първите пристигнали на местопрестъплението полицаи. Трупове навсякъде; миризма на изгоряла кръв — много по-силна от сега. Почти усещаше ехото на болката, уловена в този каменен капан също като миризмата. Настръхна. Все още се чувстваше достатъчно римокатолик, за да усети тежестта на това престъпление отвъд обикновената му жестокост. То беше престъпление срещу Бог. Беше сатанинско.
Дали и това не бе част от мотива?
Да се превърне един църковен празник в черна меса?
Монсеньорът заговори и привлече вниманието на всички:
— Ей там са намерили младежа да се крие. — Посочи към изповедалнята до северната стена, в средата на дългия ко-раб.
Джейсън Пендълтън. Единственият оцелял.
Грей изпита някакво мрачно задоволство, че не всички са загинали през кървавата нощ. Нападателите бяха допуснали грешка. Не бяха непогрешими. Грешаха като всички хора. Съсредоточи се върху тази мисъл. Макар престъплението да беше нечовешко, ръката, която го бе извършила, бе човешка като всяка друга. Не че сред човеците нямаше и такива, които не заслужаваха това определение.
Ала хората можеха да бъдат залавяни и наказвани.
Стигнаха до подиума с мраморния олтар и епископския трон с висока облегалка. Вигор и племенницата му се прекръстиха. Вигор коленичи, после се изправи. Преведе ги през една врата в заградената с парапет източна част на олтара. Зад парапета олтарът също беше отбелязан с тебешир, а по мрамора имаше тъмни петна. Полицейска лента заграждаше един участък вдясно.
Съборен на пода и пропукал каменните плочи, златният саркофаг лежеше на едната си страна. Капакът му лежеше две стъпала по-долу. Грей изхлузи раницата си и коленичи.
Златната мощехранителница — в цялостния си вид — представляваше миниатюрна църква с вдлъбнати арковидни прозорци и библейски сцени от злато, рубини и смарагди, изобразяващи моменти от живота на Христос, от преклонението на влъхвите пред него до бичуването му и разпятието.
Грей си сложи латексови ръкавици.
— Тук са се пазели костите? Вигор кимна.
— От тринайсети век. Кат коленичи до Грей.
— Виждам, че вече са проверили за отпечатъци. — Посочи финия бял прах, полепнал по пукнатините в релефните повърхности.
— Отпечатъци не са били намерени — каза Рейчъл. Монк плъзна поглед по вътрешността на катедралата.
— И нищо друго не е било откраднато?
— Извършена е пълна инвентаризация — продължи Рейчъл. — Вече успяхме да разпитаме целия персонал, включително свещениците.
— Може би ще е добре лично да разговарям с тях по-нататък — измърмори Грей. Все още оглеждаше мощехранителницата.
— Жилищата им са от другата страна на двора с галериите — отвърна Рейчъл с безизразен глас. — Никой не е видял, нито чул нещо. Но щом искате да си губите времето, моля.