Грей чакаше.
Вигор завърши натъртено:
— Тома покръстил тримата влъхви.
Очите на Грей се разшириха. Умът му запреде нишките — свети Тома и неговата гностична традиция; тайните, нашепнати му от Христос; смъртоносен огън, излъчван от камъни; и всичко това свързано за пореден път с влъхвите. Дали връзката не продължаваше и по-далеч? Представи си снимките на жертвите в Германия. Обезобразените тела. И доклада на патолозите за втечнените външни слоеве на мозъците им. Спомни си също и миризмата на обгоряла плът в катедралата.
По някакъв начин костите бяха свързани със смъртта на онези хора.
Но как?
И да имаше някаква историческа връзка към тези улики, тя излизаше извън неговата компетентност и знания. След като призна това пред себе си, той вдигна поглед към монсеньора.
Вигор заговори, сигурен в аргументите си:
— Както казах в самото начало, мисля, че зад смъртта на хората в катедралата се крие нещо повече от напреднала технология. Мисля, че случилото се е тясно свързано с Църквата, с нейната ранна история, а може би и с времената преди основаването й. И съм сигурен, че знанията ми ще са ценни и незаменими в това разследване.
Грей го гледаше замислено.
— Но не и племенницата ми — завърши Вигор, с което стана ясно защо беше пожелал да разговаря с Грей насаме. Протегна му ръката си. — Щом се върнем в Рим, ще я пратя при нейните карабинери. Няма още веднъж да я изложа на опасност.
Грей стисна ръката на монсеньора. Най-сетне нещо, за което и двамата бяха съгласни.
10:45
Рейчъл чу зад себе си стъпки и си помисли, че Марио се връща с поръчката им. Вдигна поглед и едва не падна от стола си при вида на възрастната дама, която стоеше до нея, подпряна на бастун. Беше облечена в тъмносини панталони и по-светло лятно сако с цветни мотиви. Бялата й коса беше накъдрена, а очите й святкаха развеселено.
Марио стоеше зад новодошлата с широка усмивка.
— Изненада!
Рейчъл скочи под погледите на двамата американци.
— Nonna? Какво правиш тук?
Баба й я потупа по бузата и заговори на италиански:
— Твоята побъркана майка! — Размаха пръсти във въздуха. — Отиде в Рим да те види. И ме остави с онзи синьор Барбари, да се грижел за мен. Сякаш имам нужда някой да ме наглежда. Освен това той винаги мирише на сирене.
— Nonna…
Баба й я прекъсна безцеремонно.
— И дойдох на вилата. Хванах влака. А после Марио се обади и каза, че с Виги сте тук. Аз пък му казах да не ти казва нищо.
— Хубава изненада, нали? — повтори Марио. Хилеше се, горд от себе си. Сигурно през цялото време си беше хапал езика от усилие да не каже нищо.
— Кои са приятелите ти? — попита я баба и. Рейчъл ги представи.
— Това е баба ми.
Тя се здрависа с всеки поотделно и премина на английски:
— Викайте ми Камила. — Изгледа Монк от главата до петите. — Защо си се остригал така? Срамота. Но очите ти са хубави. Италианец ли си?
— Не, грък.
Тя кимна вещо.
— Не е лошо. — После се обърна към Кат. — Синьор Монк гадже ли ти е?
— Не — отвърна Кат малко по-троснато от необходимото. — Определено не е.
— Стига де — възмути се Монк.
— Хубава двойка сте — заяви nonna Камила безапелационно. После се обърна към Марио. — Искам чаша от това прекрасно винце, per favore, Марио.
Той хукна да изпълни поръчката й, все така ухилен до уши.
Грей и Вигор се връщаха от кратката си разходка. Докато вървяха към тях, Рейчъл забеляза, че Грей избягва да срещне погледа й. Тя знаеше защо вуйчо й беше поискал да разговаря насаме с него. А ако се съдеше по поведението на американеца, можеше да се досети и за резултата.
Рейчъл изведнъж изгуби интерес към виното си.
Вуйчо Вигор забеляза новодошлата на масата и суровото му изражение се разкриви от тотална изненада.
Nonna Камила още веднъж обясни как се е озовала тук, после я запознаха с Грей. Бабата на Рейчъл й хвърли въпросителен поглед, преди да впие поглед в американеца. Очевидно видяното й хареса — набола черна брада, буреносно сини очи, черна коса. Рейчъл знаеше, че баба й умее да сватосва хората — генетична черта на всички италиански матрони.