— Има само един начин да се оправиш с неща като тези — каза шефът. — А мога да ти гарантирам, че този случай няма да ти е последният.
Пейнтър обърна лице към екрана. Болезнен възел се беше стегнал зад гръдната му кост, пулсираше и гореше.
— Трябва да имаш доверие на агентите си. Ти ги пращаш по задачи, но озоват ли се на терен, не ти остава друго, освен да им вярваш. Ти избра водача на тази операция и подкреп-лението му. Смяташ ли, че са в състояние да се справят със задачата си при враждебни условия?
Пейнтър си представи Грейсън Пиърс, Монк Кокалис и Кат Брайънт. Те бяха сред най-добрите и най-умните в Сигма. Ако някой можеше да оцелее…
Пейнтър бавно кимна. Имаше им доверие.
— Тогава ги остави да си разиграват коня. Както аз правех с теб. Един кон тича най-добре с хлабава юзда. — Шон се приведе напред. — Сега ти остава само да ги чакаш. Това е твоята отговорност пред тях. Да бъдеш готов да откликнеш. А не да хукнеш към Германия.
— Разбирам — каза той, но от това не му стана по-леко. Болката в гърдите му не отслабна.
— Получи ли пакета, който ти пратих миналата седмица?
Пейнтър вдигна поглед с нещо като усмивка. Беше получил подарък от шефа си. Цяло стекче таблетки против стомашни киселини. Тогава го беше помислил за шега. Сега обаче не беше толкова сигурен.
Шон се облегна назад.
— Само това облекчение ще получаваш оттук нататък. Пейнтър долови истината в думите на наставника си. Истинската тежест на това да си водач.
— На терен беше по-лесно — измърмори той.
— Не винаги — напомни му Шон. — Съвсем не винаги.
12:10 (местно време)
Милано, Италия
— Заключено — каза Монк. — Точно както каза монсеньорът.
Грей нямаше какво да възрази. Всичко изглеждаше наред. Сърбеше го да влезе вътре, да грабне костите и да се махне оттук.
Стояха на сенчестия тротоар край скромната фасада на базиликата „Св. Еусторджо“, близо до една от страничните вра-ти. Фасадата беше от червени тухли с оскъдна декорация; отзад се издигаше куличка с часовник и кръст на върха. Малкият напечен от слънцето площад в момента пустееше.
Преди няколко минути патрулка на общинската полиция беше минала бавно покрай базиликата. Всичко изглеждаше мирно и тихо.
По препоръка на Кат бяха огледали околността на църквата от разстояние. Грей дори беше надникнал през няколко прозореца с помощта на малък телескоп. Петте странични параклиса и централният кораб изглеждаха празни.
Беше станало горещо.
Грей обаче го побиваха студени тръпки.
Дали щеше да е толкова предпазлив, ако беше сам?
— Да действаме — каза той.
Вигор се приближи до страничната врата и посегна към голямото желязно чукало — кръг със стилизиран кръст. Грей задържа ръката му.
— Не. Стигнахме дотук незабелязано. Нека продължим в същия дух. — Обърна се към Кат и посочи ключалката. — Можеш ли да отвориш?
Кат приклекна и Монк и Грей я прикриха с телата си. Докато оглеждаше бравата, Кат ровеше в ключарския си комплект. След миг с прецизността на хирург се зае с ключалката.
— Командире — обади се Вигор. — Да разбием така една църква…
— Щом Ватиканът вече ви е дал разрешение да влезете, значи не я разбиваме.
Езичето прещрака и това сложи край на спора. Вратата се открехна.
Кат стана и метна раницата на гърба си. Грей даде знак на другите да се отдръпнат.
— Влизаме само аз и Монк. Вие наблюдавайте терена. — Посегна към яката си и пъхна слушалката в ухото си. — Ще Държим връзка по радиото. Кат, ти остани с Рейчъл и Вигор.
Прилепи на гърлото си микрофон, който да улавя вибрациите.
Вигор пристъпи напред.
— Както вече казах, свещениците са по-склонни да разговарят със свой колега. Ще дойда с вас.
Грей се поколеба… но казаното от монсеньора звучеше логично.
— Стойте зад нас през цялото време.
Кат не протестира, че са я оставили навън, но очите на Рейчъл замятаха искри.
— Някой трябва да ни пази гърба, ако стане напечено — обясни й Грей директно.
Тя сви устни, но след миг кимна.
Доволен, Грей се обърна и отвори вратата, колкото да се вмъкне през отвора. В тъмното преддверие беше хладно. Вратите към кораба бяха затворени. Не видя нищо съмнително. Тишината на светилището се усещаше тежка, все едно си под вода.