— Значи, щом не можем да го изследваме напълно… — подхвана Монк, но поредната широка прозявка му попречи да продължи.
Грей го потупа по рамото.
— След час пристигаме в Рим. Защо не поспиш малко в другото купе?
— Добре съм си — каза Монк и преглътна още една прозявка.
— Това е заповед.
Монк стана и се протегна доволно.
— Е, щом е заповед… — Разтърка очи и тръгна към вратата. Но на прага спря.
— Да знаеш, може поначало да са го разбрали погрешно. Може би историята е разчела неправилно думите „костите на влъхвите“. Може би не е ставало въпрос за скелетите на онези типове, а за кости, направени от влъхвите.
Всички го гледаха.
Под тежестта на погледите им Монк сви рамене.
— Добре де, откъде да знам? И без това ми е трудно да мисля в момента.
Вратата се затвори.
— Твоят колега може и да не е толкова далече от истината — каза Вигор, след като в купето се възцари тишина.
Рейчъл се размърда и Грей я погледна. Допреди малко дремеше, облегнала глава на рамото на вуйчо си. Грей я беше наблюдавал скришом. Сънят смекчаваше всичките й остри ръбове и изглеждаше много по-млада.
Сега се протегна и попита:
— Какво имаш предвид?
Вигор се беше навел над лаптопа на Монк. Също като този на Кат, и той беше свързан към интернет линията, вградена в купетата първа класа на новия влак. Търсеха нова информация. Кат се беше съсредоточила върху научната страна на загадката с бялото злато, а Вигор търсеше исторически отпратки, свързващи влъхвите с амалгамата.
— Някой е изковал тези фалшиви кости. Някой, който е притежавал умения, недостъпни за нас. Кой обаче? И защо са ги скрили в сърцето на една католическа катедрала?
— Възможно ли е да е някой, свързан с Драконовия двор? — попита Рейчъл. — Тяхното общество датира още от Средните векове.
— Или някой от средите на самата Църква? — предположи Кат.
— Не — твърдо каза Вигор. — Според мен е намесена трета група. Братство, което е съществувало преди другите две.
— Откъде си сигурен? — попита Грей.
— През 1982 — ра беше извършен анализ на част от погребалните одежди на влъхвите. Бяха датирани към втори век. Много преди появата на Драконовия двор. Даже преди царица Елена, майката на Константин, да намери костите някъде на изток.
— И никой не е правил анализ на костите? — попита Грей. Вигор го погледна.
— Църквата забрани.
— Защо?
— Нужно е специално папско разрешение, за да се извър-ши анализ на кости, особено на реликви. А за реликвите на влъхвите ще е нужно още по-специално разрешение.
— Църквата не иска най-ценните й съкровища да бъдат обявени за фалшиви — обясни Рейчъл.
Вигор се намръщи на племенницата си.
— Църквата залага много на вярата. А светът определено има нужда от вяра.
Тя сви рамене, облегна се и затвори очи.
— Щом не е била нито Църквата, нито Дворът, кой тогава е изковал костите? — попита Грей.
— Мисля, че Монк е прав. Мисля, че ги е създало древно братство на магове. Група, която може би предхожда християнството и навярно датира още от египетски времена.
— Египтяни?
Вигор кликна с мишката и извика един файл на екрана.
— Чуйте това. През 1450 — а преди Христа фараон Тутмос III обединил най-добрите си майстори-занаятчии в група от трийсет и девет души, наречена Великото бяло братство — по името на тайнствения бял прах, който изучавали. Прахът се описва като направен от злато, но оформен в пирамидални самуни, наречени „бял хляб“. Самуните са изобразени в храма в Карнак като миниатюрни пирамиди, понякога с лъчи светлина, излъчваща се от тях.
— Какво са правели с тях? — попита Грей.
— Приготвяли ги единствено за фараоните. За ядене. Уж усилвали възприятията им.
Кат поизправи гръб и смъкна краката си от отсрещната седалка.
Грей се обърна към нея.
— Какво?
— Четох за някои качества на металите с висок спин — висока скорост на осово въртене. Особено за златото й платината. При поглъщане водят до стимулиране на ендокринната система и оттам до повишаване на концентрацията и вниманието. Помните ли статиите за свръхпроводниците?
Грей кимна. Атомите с висок спин се държаха като съвършени свръхпроводници.
— Изследователският институт на Военноморските сили потвърди, че комуникацията между мозъчните клетки не може да се обясни с чисто химични трансмисии между си-напсите. Мозъчните клетки комуникират твърде бързо. Заключението им е, че става въпрос за някаква форма на свръхпроводимост, но механизмът все още се проучва.