Преди някой да е отговорил, по влаковия интерком прозвуча автоматично съобщение:
— Roma… Stazione Termini… quindici minuti! Грей си погледна часовника. Петнайсет минути. Рейчъл го гледаше.
— Benvenuto a Roma — каза тя, когато той вдигна очи. — Lasci i giochi cominciare!
Грей си преведе и лека усмивка прекоси лицето му. Сякаш му беше прочела мислите.
„Добре дошли в Рим… И нека играта започне!“
18:05
Сейчан си сложи слънчеви очила „Версаче“в черно и сребърно.
Когато си в Рим…
Слезе на Пиаца Пиа от бързия автобус. Носеше ефирна бяла лятна рокля и нищо друго, като се изключеха ботушки на „Харли-Дейвидсън“с остри като игла токчета и сребърни катарами, в тон с колието й.
Автобусът потегли. Зад нея коли заприщваха пътя, клаксони свиреха и ауспусите бълваха дим надолу към Виа делла Консилицоне. Горещината и вонята на бензин се стовариха отгоре й едновременно. Тя се обърна на запад. Базиликата „Св. Петър“ се издигаше на фона на залязващото слънце. Куполът й грееше като злато.
Невпечатлена, Сейчан обърна гръб на Свещения град.
Не той беше целта й.
Пред нея се издигаше сграда, която беше достоен съперник на базиликата отзад. Масивната сграда с форма на барабан доминираше над всичко наоколо, крепост, надвиснала над река Тибър. Замъкът Сант’Анджело. На покрива му гигантска бронзова статуя на Архангел Михаил държеше високо гол меч. Скулптурата грееше на слънцето. Каменната конструкция под нея беше като черни сажди, с петносани ивици като следи от черни сълзи.
Колко подходящо, помисли си Сейчан.
Замъкът беше построен през втори век като мавзолей на император Адриан, но много скоро папската институция си го беше присвоила. Въпреки това замъкът се беше сдобил със знаменателна и мрачна история. Под ватиканско управление той беше служил като крепост, затвор, библиотека, дори и като бордей. Служил бе също и за тайно място за срещи на някои от по-разкрепостените папи, които държали любовниците и метресите си зад неговите стени, често дори като затворнички.
На Сейчан й стана забавно, че точно там щеше да се състои и нейната среща. Прекоси градините до входа и мина под дебелите седем метра стени към първия етаж. Вътре беше сумрачно и хладно. Беше късно и туристите постепенно се изнасяха. Тя продължи напред по широките, издялани от камък римски стъпала.
Замъкът бе истински лабиринт от стаи и коридори. Почти не минаваше ден, без някой посетител да се загуби.
Сейчан обаче знаеше къде отива — на средното ниво, в ресторант-тераса с изглед към Тибър. Там трябваше да се срещне със свръзката си. След последното нападение беше твърде рисковано да се срещат в самия Ватикан. Така че свръзката й щеше да мине през Пасето дел Ворго, покрит проход над стар акведукт, който свързваше Апостолическия дворец с крепостта. Тайният проход бил построен през тринайсети век като път за бягство в случай на заплаха за живота на папата, но много по-често го бяха използвали за тайни любовни срещи.
Днес обаче в срещата нямаше да има нищо романтично.
Стигна до нужния й етаж и последва знаците, указващи Беше подранила с десет минути. Нищо. И без това трябваше да се обади на едно място.
Извади мобилния си телефон, натисна бутона за кодира-не, после и друг — за бързо набиране. Частен номер, който — фигурираше в нито един указател. Облегна се на стената с телефон до ухото и зачака бавната международна връзка.
Линията зашумя, изпука и се чу твърд, нетърпящ глупости глас:
— Добър ден. Свързахте се с командването на Сигма.
КРИПТОГРАФИЯ
25 юли, 18:23
8. Рим, Италия
— Трябват ми лист и химикалка — каза Грей. Държеше сателитния си телефон.
Чакаха в едно кафене на открито срещу централната гара. След като пристигнаха, Рейчъл се обади да поиска две коли на карабинерите да ги вземат и да ги откарат до Ватикана. Докато чакаха, Грей реши, че е време да наруши мълчанието и да се свърже с централното командване. Веднага го свързаха с директор Кроу.
След като Грей му докладва накратко за събитията в Кьолн и Милано, директорът на свой ред успя да го изненада с неочаквана новина.
— И защо се е обадила на вас? — попита Грей, докато Монк ровеше в раницата си за тефтерче и химикалка.
— Сейчан играе и с двете групи, за да подпомогне собствената си цел — отговори Пейнтър. — И дори не се опита да го скрие. Информацията, която ни предаде, е била открадната от оперативен агент на Драконовия двор, някой си Раул.