— Друг намек, в последния стих. „Близнакът чака за вода“. Вигор кимна.
— И трите стиха сочат към едно място. Катакомбите на свети Калист.
Монк се облегна назад.
— Поне този път не е църква. Омръзна ми да ме стрелят.
19:32
Вигор усещаше, че са на прав път.
Най-сетне.
Поведе ги през Порта сан Себастиано, една от най-поразителните порти в градските стени. През нея се влизаше и в парка около Виа Апия, запазен участък от славния древен римски път. Непосредствено зад портите обаче имаше няколко порутени тенекеджийници.
Вигор си спести грозната гледка и насочи вниманието си напред. Улицата се разклоняваше и точно на разклона се издигаше малка църква.
— Параклисът „Domine Quo Vadis“ — каза той.
Единствената му истинска публика беше Кат Брайънт. Вървеше до него. Двамата с Грей май се цупеха един на друг. Останалите вървяха след тях. Приятно му беше да остане насаме с нея за миг. Три години бяха минали, откакто заед-но бяха обработвали доказателствата срещу нацистки военнопрестъпник, живеещ в предградията на Ню Йорк. Търгу-вал беше с крадени произведения на изкуството в Брюксел, Разследването беше дълго и сложно и често им се беше налагало да работят под прикритие. Вигор най-силно се беше впечатлил от способността на младата жена да се вживява във всяка роля толкова лесно, все едно си сменя дрехите.
Знаеше също й за загубата, която беше понесла наскоро. Макар и да беше добра актриса и да криеше умело чувствата си, Вигор достатъчно дълго беше служил на паството си като свещеник, изповедник и съветник, за да различи незатихналата още скръб. Кат беше изгубила обичан човек и сърцето й още не се беше изцелило.
Той посочи каменната църква, защото знаеше, че зад стените й има послание за Кат.
— Параклисът е построен на мястото, където Иисус се явил на свети Петър, който бягал от гоненията на Нерон. Христос отивал в Рим, а Петър бягал оттам. Тогава Петър му задал прословутия въпрос: „Domine, Quo Vadis“. „Господи, къде отиваш?“ Христос отговорил, че се връща в Рим, за да го разпънат отново. Тогава Петър се обърнал да посрещне собствената си екзекуция.
— Звучи като история за призраци — каза Кат. — Трябвало е да бяга.
— Както винаги, прагматична до дупка. Но ти най-добре знаеш, че понякога собственият ти живот е по-маловажен от каузата. Всички ние носим в телата си болестта, която ще ни убие. Не можем да избегнем смъртта. Но както добрите дела красят живота ни на земята, същото можем да направим и със смъртта си. Да положиш живота си в жертва е нещо достойно за уважение.
Кат го стрелна с поглед. Беше достатъчно умна да долови подтекста на разговора.
— Саможертвата е последният дар, който ние, смъртните, можем да дадем в живота си. Не бива да петним такъв щедър дар с мъка, а с уважение и преклонение, дори с радост за един живот, изживян пълноценно до самия му край.
Кат си пое дълбоко дъх. Пресякоха улицата пред малкия параклис. Тя плъзна поглед по сградата — макар Вигор да подозираше, че също толкова напрегнато се вглежда и в себе си.
— Дори и в историите за призраци може да има поука — завърши той и поведе групата по лявата улица.
Тук настилката беше от вулканичен калдъръм. Макар камъните да не бяха от оригиналната настилка на римския път, извеждал някога от градската порта, за да стигне чак до Гърция, съзнателното им уподобяване създаваше настроение на романтика. Постепенно сградите край пътя оредяха и от двете му страни се ширнаха полегати зелени хълмове, тук-там пасяха овце, скупчени на сянка под чадърите на високи линии. Порутени останки от древни зидове насичаха пейзажа заедно с някоя и друга гробница.
По това време, когато повечето атракции затваряха и слънцето отиваше на залез, Виа Апия беше почти изцяло на тяхно разположение. По някой окъснял посетител, пеша или с велосипед, кимаше на Вигор, забелязал якичката му. Измърморваха по едно „Райге“и продължаваха по пътя си, като хвърляха поглед през рамо към уморената им група.
Вигор забеляза и оскъдно облечени жени покрай пътя — в компанията на по-сносно облечени мъже. След залез Виа Апия се превръщаше в стоянка на проститутки и подобните им, често биваше дори опасна за средностатистическия турист. Разбойници и крадци все още дебнеха покрай римския път така, както го бяха правили и в древността.
— Вече не е далеч — обеща Вигор.
Пое през един участък с лозя — зелени стъбла, оплетени в Дървени и телени решетки — които се катереха по полегатите склонове. Напред се появи входът към двора, където се намираше тяхната цел — катакомбите на свети Калист.