— Командире — обърна се Кат към Грей, — не трябва ли поне да огледаме района предварително?
— Просто си дръжте очите отворени — каза той. — Никакво бавене повече.
Вигор си отбеляза твърдостта в гласа на американеца. Все още се вслушваше в другите, но не беше толкова склонен да променя решенията си. Вигор не можеше да реши дали това е добре, или напротив.
Грей им даде знак да продължат.
Подземната гробница затваряше в пет, но Вигор се беше обадил на уредника и беше уговорил тази специална „обиколка“. Дребен господин със снежнобяла грива и сива униформа излезе от сянката на един вход и закуцука към тях — подпираше се на овчарска гега вместо бастун. Вигор го познаваше добре. Семейството му от поколения пасеше овце в този район. Беше се родил с кавал в устата.
— Монсеньор Верона — каза той. — Come va?
— Bene grazie. E lei, Giuseppe?
— Добре съм, Padre. Grazie. — Махна с ръка към къщурката, която му служеше за дом, докато наглеждаше катакомбите. — Имам една бутилка грапа. Знам, че харесвате грапата от тукашните лозя.
— Друг път, Джузепе. Денят преваля, а ние, уви, бързам. Мъжът изгледа останалите, сякаш те бяха виновни цялото това бързане, после погледът му се спря на Рейчъл — Не може да бъде! Piccola Рейчъл… но вече не е толкова малка.
Рейчъл се усмихна — явной стана приятно, че си я спом-нят. За последно беше идвала тук с вуйчо си, когато беше на девет. Побърза да прегърне уредника и го целуна по бузата — Ciao, Джузепе.
— Трябва да вдигнем тост за piccola Рейчъл, нали?
— След като си свършим работата тук — може би — настоя Вигор. Знаеше, че Джузепе скучае сам в къщурката си и копнее за компания.
— Si… bene… — Джузепе махна с гегата към входа. — Отворено е. Ще заключа след вас. Като се качите, почукайте и ще ви отворя.
Вигор ги поведе към входа на катакомбите. Отвори вратата и махна на Другите да влязат. Джузепе бе оставил лампите светнати. Стълбището се спускаше пред тях.
Монк влезе заедно с Рейчъл и хвърли поглед назад към уредника.
— Трябва да го запознаеш с баба си. Бас ловя, че ще се харесат.
Рейчъл се ухили и последва набития американец през прага.
Вигор затвори вратата, мина отново напред и поведе групата надолу по стълбите.
— Тази катакомба е една от най-старите в Рим. Някога е била частна християнска гробница, но постепенно се разширила, когато неколцина папи поискали да бъдат погребани тук. Сега заема площ от деветдесет акра на четири подземни нива.
Вигор чу ключалката зад него да изщраква. Въздухът ставаше все по-влажен, колкото по-надолу се спускаха, с отчетлив мирис на глина и процеждаща се вода. В края на стълбището стигнаха до помещение с издълбани в стените хоризонтални ниши за покойниците. По стените имаше графити — но не бяха дело на съвременни вандали. Някои от надписите датираха още от петнайсети век — молитви, жалби, клетви.
— Колко навътре трябва да влезем? — попита Грей. Почти нямаше място двама души да вървят рамо до рамо в стесняващия се проход.
Дори и онези, които не страдаха от клаустрофобия, се чувстваха притиснати в този порутен подземен некропол. Особено сега, когато нямаше други посетители.
— Криптата на Лучина е много по-надълбоко. Намира се в най-древната част на катакомбата.
От помещението излизаха няколко галерии, но Вигор знаеше пътя и пое по дясната.
— Стойте близо до мен — предупреди той. — Човек лесно може да се изгуби тук.
Проходът се стесни още повече. Грей се обърна.
— Монк, пази ни гърба. На десет крачки. Но без да ни губиш от поглед.
— Готово. — Монк извади пушкалото си.
Напред се появи широка камера. Стените й бяха надупчени от по-големи ниши и красиви арковидни гробове.
— Телата са били преместени — каза Вигор, водеше ги все по-дълбоко през Криптата на Цецилия. — Около пети век покрайнините на Рим били плячкосвани от поредица завоеватели. Готи, вандали, ломбарди. Много от най-важните покойници били преместени в църкви и параклиси зад стените на града. На практика тези катакомби се оказали до такава степен опразнени и изоставени, че до дванайсети век били забравени напълно и ги преоткрили едва през шестнайсети.
Грей се изкашля.