Но поради многото ангажименти на монарха публичното представяне на автомата се забавило с няколко седмици и през това време той трябвало да остане в един склад — ситуация, която в крайна сметка довела до фатални последици. При този продължителен карцер автоматът, разполагайки с време и усамотение, не само се сдобил с живот, без никой да забележи, но и у него се зародило нещо подобно на душа със стремежи, страхове и дори непоклатими принципи. И тъй, когато го откарали пред монарха, той вече бил разсъждавал достатъчно, за да знае какво иска от живота. А дори и да нямал пълна яснота, съмненията му щели да се разсеят при вида на човечеца, който, удобно разположен на трона си, го оглеждал самодоволно, като си нагласял сегиз-тогиз златната корона на челото. Докато инженерът сновял из залата, като възхвалявал качествата на творението си и описвал подробно етапите на създаването му, автоматът дръпнал вратичките на гърдите си, както се отварят часовниците с кукувица. Монархът, който слушал обясненията на инженера, кимайки отегчено, се понадигнал от мястото си с любопитен поглед, като очаквал да види как отвътре ще се покаже някое симпатично птиченце. Ала оттам дошъл единствено полъхът на смъртта, въплътена в един точен куршум, който пронизал челото му. Изстрелът го повалил обратно на престола, а пращенето на строшена кост прекъснало скучната реч на инженера, който наблюдавал изумен подвига на творението си, преди то да го сграбчи за гърлото и да му счупи врата като сух клон. След като се уверил, че в ръката му виси безжизнен труп, автоматът го захвърлил на пода с безразличие, доволен от творчеството, което проявявал новоизлюпеният му дух поне в убиването. Виждайки, че е единственият жив организъм, останал в тронната зала, той се приближил до краля със своите движения на членестоного, вдигнал короната му и я поставил тържествено на желязната си глава. После се огледал в огледалата, които покривали стените на залата — в профил и анфас, — и тъй като не притежавал способността да се усмихва, само кимнал одобрително. По този кървав начин ознаменувал началото на своя живот, защото, макар и да не бил от плът и кръв, не се съмнявал, че е живо същество. А за да се почувства още по-жив, се нуждаел от име — и не какво да е, а царско. След кратък размисъл решил да се нарече Соломон — име, което му донесло двойно удовлетворение, защото гореказаният бил не само легендарен цар, но и първият човек, притежавал механично изобретение. Според Библията и някои арабски текстове тронът на Соломон бил вълшебна мебел, която придавала нещо циркаджийско на проявите на сила на владетеля. Разположен на върха на неголямо стълбище, ограден от два лъва от масивно злато, които тупали по пода с опашките си, заслонен от палми и асми с механични птици, изпускащи ухание на мускус, тронът бил сложно въртящо се устройство, което издигало и поклащало царя във въздуха, докато произнасял прословутите си присъди. Щом се сдобил с подходящо име, автоматът Соломон се запитал какво да предприеме по-нататък, към каква цел да се насочи. Лекотата и безразличието, с които покосил живота на онези двама човека, навеждали на мисълта, че би могъл да стори това и с трети, четвърти, пети, та дори и с цял детски певчески хор. Долавял, че все по-нарастващият брой на жертвите му никога не би го принудил да се запита дали е нравствено да отнема живота на човешки същества, въпреки че те толкова го ценели. Онези два трупа отворили пред него пътя на разрушението, но дали трябвало да поеме по него? Това ли била неговата съдба, или трябвало да си избере друг път, да се заеме с нещо по-достойно от избиването? Соломон се колебаели колебанието му се отразявало многократно в десетките огледала на тронната зала. Ала тази нерешителност го зарадвала, защото тя правела по-сложна и интересна душата, надигнала се в тенекиената му гръд.
Все пак, каквито и съмнения да хранел относно участта си, очевидно първото, което се налагало да стори, било да си плюе на петите, да изчезне, да се махне незабавно оттам. И тъй, Соломон незабелязано напуснал двореца и бродил из горите незнайно колко време. Усъвършенствал точната си стрелба, като се упражнявал с катерици; навремени се скривал в някоя пещера или сайвант, за да се почисти от треволяците, заплели се в ставите на краката му. Друг път се спирал в безцелното си скиталчество, за да наблюдава зорко пръснатите по небето звезди — да не би на тях да е написана съдбата не само на човеците, но и на автоматите. Междувременно подвигът му се разчул из града, особено сред механичните същества, които гледали с почтително удивление афишите с неговия лик, разлепени по стените. В неведение за това, Соломон скитал из горите, терзан от съмнения, и безспир се питал какво ли е неговото призвание в живота. Но когато една сутрин се измъкнал от схлупения сайвант, където прекарал нощта, и се озовал сред десетки автомати, които при вида му избухнали във възторжени овации, разбрал, че съдбата му вече е изкована от други. Стадото от почитатели било съставено от всевъзможни автомати — от груби фабрични работници до изящни дойки и безцветни автомати-чиновници. При онези, които били създадени за по-тесен досег с Човека — икономи, готвачи или камериерки, — човешките черти били майсторски възпроизведени, докато другите, предназначени за фабриките или заринатите с бумаги министерски подземия, изглеждали почти като железни плашила. Всички обаче приветствали Соломон с еднакъв плам, задето бил обезглавил човешката Империя, а някои дори дръзнали да погалят желязната му броня, отнасяйки се към него като към дългоочакван Месия.