С падането на нощта Соломон обикновено излизал на балкона на своя дворец, за да огледа с гордост бунището, в което се превърнала планетата. Той бил добър цар: бил направил всичко, което се очаквало от него, и при това добре. Никой не можел да го упрекне в нищо. Човеците били надвити, а след някоя и друга година щели да бъдат изтребени до крак. Окончателното им унищожение било само въпрос на време. Изведнъж Соломон осъзнал, че ако това се случело, ако Човекът изчезнел напълно от лицето на Земята, автоматите по никакъв начин не биха могли да докажат, че са отнели планетата от една друга раса. Нужно било да запазят някаква мостра — човешки образец, който да представлява победения враг. Образец от Човека — това животно, което имало мечти и стремежи, което жадувало за безсмъртие, докато се питало защо се е появило на този свят. И тъй, вдъхновен от Ной и неговия ковчег, Соломон наредил да заловят измежду жалката група оцелели, които се криели сред руините, два млади и здрави екземпляра — самец и самка, — предназначени да се възпроизвеждат в плен, за да се запази победената раса с нейната странна и противоречива природа.
Избраната двойка, сведена до статуса на илюстративен материал, била затворена в клетка от масивно злато. Автоматите ги хранели, без да се скъпят, и ги обсипвали с грижи, но най-вече ги насърчавали да се размножават. Всъщност, казвал си Соломон, твърде умно е да запазиш с дясната си ръка двойка човеци, за да осигуриш оцеляването на вида, който изтребваш с лявата. Само че бил сбъркал в избора на мъжки екземпляр, макар че още не го знаел. Това бил един здрав и силен момък, който се преструвал, че изпълнява безропотно заповедите, уж благодарен, че е избягнал сигурна смърт; той обаче бил достатъчно интелигентен, за да прозре, че късметът ще му изневери в деня, когато младата жена, с която бил принуден да съжителства, щяла да роди неговия наследник. Ала това не го тревожело особено, защото разполагал с най-малко девет месеца, за да завърши делото си — а то било да наблюдава враговете си от своя луксозен затвор, да усвоява обичаите им, да изучава движенията им и да открие как да ги унищожи. Освен това използвал свободните си мигове, за да подготвя тялото си за смъртта. В деня, в който неговата наложница родила мъжко дете, младежът разбрал, че е ударил часът му.
Крачейки с плашещо спокойствие, той покорно се оставил да го отведат до стената за разстрел. Самият Соломон щял лично да извърши екзекуцията му. Когато застанал пред него и отворил вратичката на гърдите си, тъй че дремещото във вътрешността му оръдие да се протегне и да се прицели в младежа, последният му се усмихнал и продумал за пръв път:
— Хайде, убий ме, че после аз ще те убия.
Соломон поклатил глава, като се чудел дали тези думи криели някаква загадка за разбулване, или били просто една абсурдна фраза, но накрая решил, че това всъщност му е все едно. Без да се бави повече, той стрелял по наглия младеж почти с досада. Куршумът го улучил точно в стомаха и го повалил на земята.
— Вече те убих, да те видим сега как ще ме убиеш ти — предизвикал го автоматът.
Почакал няколко минути, за да види дали младежът ще се надигне, и тъй като това не се случило, свил рамене и наредил на лакеите си да се отърват от трупа, преди да се върнат към работата си. Следвайки заповедта му, стражите изнесли трупа на момъка извън двореца и най-безцеремонно го хвърлили по един склон като някакъв боклук. Тялото се търкаляло надолу, докато не се спряло сред някакви отломки, сред които останало да лежи по гръб, окървавено. Бледожълта луна, пълна и красива, озарявала нощта. Младежът ѝ се усмихнал, сякаш била изпитият лик на смъртта. Успял да избяга от двореца, ала момчето, влязло там, останало завинаги вътре. Оттам излязъл мъж с ясна съдба — да обедини малцината оцелели, да ги организира и да ги научи как да се борят с автоматите. За целта трябвало само да не допусне куршумът, попаднал в корема му, да го довърши окончателно, но това нямало да е трудно. Знаел, че неговото желание за живот е по-силно от копнежа на куршума да го убие, че неговата воля е по-висша от тази на късчето метал, заседнало във вътрешностите му. По време на пленничеството си се бил готвил за този миг, за да посрещне без страх разкъсващата болка, да я проумее, укроти и намали, докато изчерпи търпението на куршума. Това бил дълъг двубой, драматична борба, която траяла три дена и три лунни нощи в усамотението на развалините, докато накрая куршумът се предал. Бил разбрал, че си има работа с не какво да е тяло, че дълбоката ненавист, която младежът изпитвал към автоматите, го карала да се държи здраво за живота.