Андрю си замълча. Какво можеше да му каже?
— Няма нужда да ми отговаряш — рече братовчед му примирено. — Боя се, че няма да проумея нито едното, нито другото. Надявам се само да знаеш какво вършиш.
Андрю безспорно не знаеше какво върши, но не можеше да престане. Всяка нощ отиваше в мизерната стаичка на Милърс Корт като молец, привлечен от пламъка на свещ, и се хвърляше безволно в неудържимия пожар, който бе Мери Кели. Любеха се цяла нощ, обзети от необуздана страст, сякаш бяха погълнали отрова и не знаеха колко часа живот им остават, или сякаш светът зад вратата бе поразен от внезапно избухнала чумна епидемия. Андрю бързо разбра, че ако изсипеше достатъчно монети на нощната ѝ масичка, двамата можеха да горят в този нежен пожар и след зазоряване. Неговите пари поддържаха страстта и прогонваха надалеч Джо, съпруга на Мери Кели, за когото младежът избягваше да мисли, докато се разхождаше с нея, предрешен със скромно облекло, из лабиринта от калните улици на Уайтчапъл. Това бяха приятни и спокойни разходки, наситени със срещи с нейни приятелки и познати — многострадалната пехота на една война без окопи, рояк от клетници, които всяка сутрин ставаха от леглото, за да се сблъскат с един враждебен свят, движени само от животинска воля за оцеляване. С течение на времето Андрю откри, че им се възхищава, те го омайваха като екзотични цветя, несрещани в неговия свят. Започна да изпитва убеждението, че животът там бе по-истински, първичен и разбираем, отколкото в разкошно застланото имение, в което протичаха дните му.
Понякога му се налагаше да нахлупва ниско шапката над очите си, за да не бъде разпознат от групите заможни младежи, които в някои нощи превземаха квартала. Пристигаха с луксозни карети и се понасяха из улиците, надменни и нагли като завоеватели, в търсене на някой окаян бордей, където да отприщят безнаказано най-низките си инстинкти — защото, както Андрю често бе чувал в пушалните салони на Уест Енд, само парите и въображението определяли границите на онова, което можело да се прави с бедните курви от Уайтчапъл. Наблюдавайки скришом шумните тълпи от младежи, Андрю чувстваше как го връхлита неочакван стремеж да бъде закрилник. Това можеше да се дължи само на факта, че несъзнателно бе започнал да възприема Уайтчапъл като територия, над която навярно трябваше да бди. Но малко можеше да стори пред тези варварски нашествия, освен — завладян от мъка и безсилие — да се опита да забрави всичко това в обятията на възлюбената си, а тя с всеки изминал ден му се струваше по-красива, сякаш под ласките му си бе възвърнала вродения блясък, който животът впоследствие ѝ бе отнел.
Ала знайно е, че няма райска градина без змия, и колкото по-сладки мигове прекарваше Андрю с любимата си, толкова по-горчив вкус оставаше по устните му, щом осъзнаеше, че това бе всичко, което можеше да има от Мери Кели. То обаче му се струваше недостатъчно и всеки ден жадуваше за повече, защото тази немислима извън Уайтчапъл любов си оставаше нещо случайно и илюзорно, въпреки неоспоримата си сила. И докато по улиците една обезумяла тълпа възнамеряваше да линчува евреина обущар по прякор Кожената престилка, Андрю давеше гнева и страха си в тялото на Мери Кели, като се питаше дали любимата му бе тъй ненаситна, защото и тя бе разбрала, че са се впуснали в безразсъдна страст, че могат само да стискат жадно розата на това неочаквано щастие, опитвайки се да забравят болката от бодлите му. А може би това бе нейният начин да му каже, че е готова да спаси от гибел тази привидно обречена любов, дори да се наложеше за целта да промени самия ход на вселената. Но ако беше така, дали Андрю притежаваше същата сила, дали имаше нужната вяра, за да подхване една битка, която му се струваше предварително изгубена? Колкото и да се мъчеше, той не можеше да си представи Мери Кели да се движи в неговия свят на изтънчени млади дами, чиято единствена цел в живота бе да доказват своята плодовитост, пълнейки домовете си с отрочета, и да развличат приятелите на любимите си съпрузи с изпълнения на пиано. Би ли могла Мери Кели да се справи с тази роля, стараейки се същевременно да не потъне във вълната от обществено неодобрение, което несъмнено щеше да се опита да я удави, или в крайна сметка щеше да загине като екзотично цвете вън от своя парник?
От тези тайни страхове едвам успяваха да го отвлекат вестниците, които продължаваха да се занимават с убийствата на проститутките. Една сутрин, докато закусваше, Андрю попадна на препечатка на писмо, което убиецът бе имал дързостта да изпрати до Централната новинарска агенция. В него той твърдеше, че няма да го заловят лесно и обещаваше да продължи да изпробва хубавия си нож върху никаквиците от Уайтчапъл. Писмото, написано с подходящо червено мастило, носеше подписа „Джак Изкормвача“ — име, което при всички случаи, трябваше да признае Андрю, бе по-обезпокоително и цветисто от безинтересния прякор „Убиеца от Уайтчапъл“, с който бе известен до момента. Разгласеното от пресата ново прозвище, което неизбежно напомняше за негодяя от евтините романи Бързоногия Джак и неговото поведение спрямо жените, бързо бе възприето от всички. Андрю се увери в това, след като го чу неведнъж навсякъде, където отидеше — изречено винаги с някаква перверзна възбуда, сякаш на онези клети души от Уайтчапъл им изглеждаше вълнуващо и даже модерно, че един неумолим убиец броди из квартала с добре наточен нож. В резултат на тревожното послание канцелариите на Скотланд Ярд изведнъж се оказаха залети от цял порой подобни писма, в които предполагаемият убиец се подиграваше на полицията, хвалеше се детински с престъпленията си и бълваше заплахи за бъдещи злодеяния. Това остави у Андрю впечатлението, че Англия гъмжи от субекти, жадни да внесат емоция в живота си, като се почувстват убийци наужким — редови хорица с души, омърсени от садистични инстинкти и нездрави пориви, които за щастие никога нямаше да се проявят по друг начин. Освен че спъваха полицейското разследване, те с неволно единодушие превръщаха елементарния тип, с когото се бе сблъскал в пасажа на Ханбъри Стрийт, в чудовищно създание, очевидно предопределено да въплъти най-древните страхове на човека. И може би именно това неудържимо роене на претендентите за авторството на зловещите му дела подтикна истинския убиец да надмине себе си в нощта на 30 септември. Тогава той уби на Дътфийлд Ярд шведката Елизабет Страйд — проститутката, упътила Андрю как да намери Мери при първия му набег в нейния квартал, — а едва час по-късно закла на Майтър Скуеър и Катрин Едоус; във втория случай бе имал време да разпори жертвата от гръдната кост до срамните части, да извади левия ѝ бъбрек и част от вътрешностите и дори да ѝ отреже носа.