Нашествието на войната изненада всички ни в катедралата, докато слушахме проповедта на отец Хелмор, чийто глас изведнъж бе заглушен от тревожното жужене, идващо от небето. Всички вдигнахме глави към ветрилообразния свод, който ни покриваше, сякаш внезапно бяхме забелязали красотата на нервюрата му. Най-сетне бе дошъл и нашият ред да изпитаме ужасите, за които пишеха вестниците. Именно отец Хелмор настоя да напуснем Божия дом, чувствайки, че той ще е една от първите мишени на немците, и макар че някои предпочетоха да останат — не зная дали защото бяха парализирани от страх, или защото тяхната вяра им подсказваше, че не би могло да има по-добро убежище от това, — аз хванах Алис за ръката и я задърпах към изхода на катедралата, като се опитвах да си пробия път сред ужасената тълпа, задръстила централния неф. Тъкмо успяхме да излезем, когато започнаха да падат първите бомби. Как бих могъл да ти опиша този кошмар? Може би ще е достатъчно да ти кажа, че Божият гняв бледнее пред човешкия. Хората тичаха в потрес насам-натам, не знаейки къде да отидат, докато мощта на бомбите разбиваше земята, събаряше сградите и разтърсваше въздуха с гръмотевичен грохот. Навред край нас светът се рушеше с трясък. Опитах се да намеря безопасно скривалище, но единствената ми мисъл, докато бягах през нарастващата разруха, уловил Алис за ръка, бе колко малко ценяхме самите ние човешкия живот.
Тогава, насред това хаотично тичане, изведнъж усетих твърде познат световъртеж. Главата ми запулсира болезнено, светът около мен започна да се размива и аз разбрах какво ще последва. Мигом спрях трескавия си бяг и помолих Алис да сграбчи ръцете ми с всички сили. Тя ме погледна слисана, но изпълни молбата ми и докато действителността губеше очертанията си и ставах безтегловен за трети път, стиснах зъби и се опитах да я отнеса с мен. Не знаех къде отивам, но не бях готов да я оставя зад гърба си, както бях оставил Джейн, живота си, изобщо всичко, което обичах. В следващия миг ме обзеха същите усещания, които бях изпитал и предишните пъти: за част от секундата почувствах, че се рея, напуснал тялото си, в което се върнах след миг и отново се пъхнах в костите си, само че този път чувствах топлината на нечии други ръце между моите длани. Отворих очи и запримигвах мудно, мъчейки се да не повърна. Просиях от щастие, когато видях ръцете на Алис, стиснали моите. Нежни, изящни ръце, които обсипвах с признателни целувки, след като се любехме, ръце, свързани със стройни предмишници, покрити с прелестен златисторус мъх. Това бе единствената част от нея, която бях успял да отнеса със себе си.
Погребах ръцете на Алис в същата градина, в която се появих насред онзи Норич от 1982 г., който изглеждаше така, сякаш никога не е бил бомбардиран, като изключим паметника на падналите във войната в центъра на един от площадите. Там, сред мнозина други, намерих и името на Алис, макар че винаги ще ме гризе съмнение дали е загинала във войната, или е била убита от Ото Аиденброк, мъжа, който я обичаше. Така или иначе, бях обречен да живея с това, защото бях избягал от бомбардировките, извършвайки нов скок в бъдещето. Пак бях изминал около четирийсет години — явно това бе личният ми рекорд.