Оттам насетне няма много за разказване. Двамата с нея заживяхме щастливо като герои от някоя приказка. Радвахме се на малките всекидневни удоволствия и се опитвахме да водим колкото се може по-спокоен и улегнал живот, така че никой от двама ни да не претърпи неудачно преместване във времето, което да ни раздели един от друг. Аз дори си позволих прищявката да купя твоята машина, когато синът на Джин Уорън я обяви за продажба, макар че изобщо не ми беше нужна: сега пътувах във времето като всеки друг, носейки се с наслада по течението на дните, докато косата ми взе да капе, качването по стълбите все повече ме изморяваше и бръчките се множаха. Предполагам, че доказателство за безметежното ни щастие бяха трите ни деца, едно от които вече познавахме. Излишно е да се каже, че тяхната дарба за пътуване във времето значително надхвърляше нашата. Те не владееха таланта си и никога нямаше да го овладеят напълно, но аз знаех, че потомците им ще успеят и не можех да не се усмихвам, виждайки как, докато децата ни се свързваха със света, нашите гени се разпространяваха. Не ми беше известно след колко поколения пътниците във времето щяха най-сетне да привлекат вниманието на правителството, но знаех, че това рано или късно щеше да се случи. Именно тогава ми хрумна да ти напиша това писмо с намерението да го дам на някого от внуците си, който на свой ред да го предаде на един от своите и така, докато стигне до ръцете на някого, който би могъл да изпълни молбата ми: да го връчи на писателя Х. Дж. Уелс, бащата на научната фантастика, в нощта на 26 ноември 1896 г. Предполагам, че ако го четеш в момента, значи не съм сгрешил и в това. Нямам представа кой ще ти предаде писмото, но, както ти казах одеве, ще е от нашата кръв. И когато това се случи, както може би си се досетил, изреклият тези слова вече ще е покойник.
Навярно би предпочел да не бях ти писал. Навярно би предпочел да те бях оставил да посрещнеш съдбата си без предупреждения. В края на краищата, животът, който те очаква, не е толкова лош, има си дори своите щастливи мигове, както вече видя. Но ако реших да ти пиша, то бе, защото някак чувствам, че това не е животът, който ти приляга да живееш. Да, може би трябва да си останеш в миналото, да си живееш честит с Джейн и да ме превърнеш в успешен писател, без да знаеш нищо за пътуванията във времето, поне не за истинските. За мен очевидно вече няма изход. Не мога да си избера друг живот. Ти обаче можеш. Все още можеш да избираш между настоящия си живот и този, който току-що ти разказах, да решиш дали да си останеш Бърти или да се превърнеш в мен. Защото, в крайна сметка, тъкмо това ни предлагат пътуванията във времето: втори шанс, възможността да се върнеш и да избереш друг вариант.
Много съм умувал какво би могло да се случи, ако решиш да не отидеш утре на срещата с Маркъс. Ако не отидеш, никой няма да насочи оръжие към теб, мозъкът ти няма да се активира и няма да пътуваш във времето, поради което нито ще предизвикаш ареста на Изкормвача, нито ще се запознаеш с Алис, нито ще бягаш от немските бомби — и, естествено, няма да избавиш онази жена от универсалния магазин „Олсън“. А без твоето участие мутантният ген няма да възникне, съответно не ще се появят пътници във времето и никакъв Маркъс не ще пристигне от бъдещето, за да те убие. Поради това допускам, че всичко, което се е случило от мига, когато е убил онзи просяк в Мерилбоун, ще изчезне, сякаш е било изметено с огромна метла от потока на времето. Ще изчезнат например всички цветни шнурчета, изникващи от бялата връв на картата на времето, защото никой не ще създаде паралелна вселена, в която Джак Изкормвача да бъде заловен или пък Нейно Величество да се разхожда с маймунка на рамото. Мили Боже, ще изчезне дори самата карта! Кой ще поеме отговорността да я изработи? Както виждаш, Бърти, ако решиш да не отидеш на срещата, ще заличиш цял един свят. Но нека това да не те плаши. Единственото, което няма да се промени, ще е нейната поява в универсалния магазин „Олсън“ през 1984 г., макар че вече никой не ще я хване за ръка, за да я измъкне оттам и да я заведе в красива джорджианска къща, където да заживее щастливо.
А какво ще стане с теб? Предполагам, че ще се върнеш назад точно до момента, преди животът ти да бъде повлиян от собственото ти пътуване във времето. Преди наемникът на Мъри да те упои с хлороформ ли? Твърде вероятно, защото ако Маркъс никога не е пътувал до твоята епоха и не е убивал никого, Гарет не ще заподозре Шакълтън и следователно Гилиъм не ще прати главореза си да те отвлече, за да му вадиш кестените от огъня. Поради това никаква напоена с хлороформ кърпа не ще покрие носа ти в нощта на 21 ноември 1896 г. Във всеки случай, докъдето и да се върнеш, едва ли ще изпиташ някой от физическите ефекти, характерни за пътуванията във времето; просто ще изчезнеш от едно място и ще се появиш на друго като по чудо, без да усетиш прехода — макар че, естествено, няма да си спомняш нищо от онова, което си преживял след онзи миг. Няма да знаеш, че си пътувал във времето или че паралелните вселени действително съществуват. Ако решиш да промениш станалото, опасявам се, че ще се случи следното: не ще узнаеш нищо за мен. Това ще е все едно да разплетеш ходовете на една партия шах чак до онзи ход, благодарение на който се е стигнало до шах и мат. И когато го откриеш, ако вместо офицера, с който трябва да играеш, преместиш топа, играта ще поеме съвсем друг курс, точно както ще се случи и с живота ти, ако утре не отидеш на срещата.