Гледаше звездите, осеяли небето, с една почти идилична усмивка. Изведнъж го прониза страх. Спомни си един разговор, който бе водил с брат си Франк преди няколко месеца, при последното си гостуване в онази къща в Найууд, където членовете на семейството му се бяха струпали като непотребни отломки. Когато останалите отидоха да си легнат, двамата с Франк взеха цигарите и бирата си и излязоха на верандата без друга цел, освен да съзерцават с трепет небосвода, който сияеше величествено, обсипан със звезди като униформата на храбър генерал. Под това покривало, което разкриваше донякъде безсрамно глъбините на вселената, човешките дела изглеждаха ужасно незначителни и животът добиваше елемент на игра. Уелс посръбваше от бирата си, оставяйки Франк да нарушава навремени онази древна тишина, обгърнала света. При всяко посещение в Найууд Уелс винаги заварваше брат си преливащ от оптимизъм, въпреки ударите, понесени от живота — навярно защото бе открил, че това простичко веселие е единственото, което го крепи на повърхността; той търсеше оправдание за оптимизма си в конкретни неща — като например гордостта, която всеки човек би трябвало да изпитва от това, че е поданик на Британската империя. Навярно по тази причина Франк бе захванал да превъзнася постиженията на колониалната ѝ политика, а Уелс, който ненавиждаше деспотичния начин, по който неговата страна завладяваше света, се видя принуден да спомене пагубните последствия от британската колонизация за петте хиляди аборигени от Тасмания, намалели драстично за кратко време. Тасманийците, опита се да обясни Уелс на подпийналия си брат, не бяха приобщени чрез ценности, по-висши от тези на туземната им култура, а покорени благодарение на мощната технология на Империята — точно както самата тя би могла да бъде покорена от друга, по-напреднала технология. Това разсмя Франк. Нямало в познатия свят технология, по-напреднала от британската, заяви той с пиянска самонадеяност. Уелс не си направи труда да спори, но когато брат му влезе вътре, остана да се взира боязливо в звездите. Да, в познатия свят може би нямаше такава — ами в другите светове?
Отново загледа небосвода с това тревожно чувство, особено планетата Марс — точица, малко по-голяма от главичката на карфица. Но въпреки незначителното ѝ присъствие в небесната шир, неговите съвременници допускаха, че е възможно Марс да е населяван от други хора. Неслучайно червената планета бе обвита в булото на рядка атмосфера и макар че нямаше океани, за сметка на това имаше полярни шапки от замръзнал въглероден двуокис. Всички астрономи бяха на мнение, че след Земята тя бе онази планета от Слънчевата система, която разполагаше с най-благоприятни условия за зараждането на живот. И тази догадка на тесен кръг хора се бе превърнала в увереност за мнозина, когато сравнително неотдавна астрономът Джовани Скиапарели бе открил в карминената ѝ повърхност бразди, които можеха да са канали: неопровержимо доказателство за марсианското инженерство. Ами ако марсианците съществуваха и не бяха по-низши от нас? Ами ако не бяха примитивен народ като туземците на Новия свят, готов да приветства радушно една земна мисия, а вид, по-интелигентен от човеците, способен да ги гледа отвисоко, както те гледаха маймуните и лемурите? И какво би станало, ако разполагаха с нужната технология, за да прекосят пространството и да кацнат на нашата планета, пришпорвани от същия завоевателски плам, който тласкаше и човека? Какво щяха да направят неговите съотечественици, великите покорители, ако се сблъскаха с друг вид, желаещ да покори тях, да потъпче техните ценности и самоуважението им, както постъпваха те — с одобрението на хора като Франк — спрямо завоюваните народи? Уелс подръпна мустака си, размишлявайки над възможностите на тази идея, и мигом си представи марсианско нашествие, дъжд от задвижвани с пара цилиндри, валящ над мирните общински пасбища на Уокинг.