Това е подробното изложение на преживяванията на Андрю в онези кратки мигове пред тялото на Мери Кели, макар че, така описано, изглежда сякаш е прекарал часове в съзерцанието му, както му се струваше и на самия него. Най-сетне, сред мъглата на болката и погнусата, които го бяха завладели, си проби път вината, защото Андрю бързо си вмени отговорността за тази смърт. Той бе имал възможност да спаси Мери, но бе пристигнал твърде късно. Това бе цената, която плащаше за своята страхливост. Изстена от ярост и безсилие, като си представи любимата си, подложена на такава касапска жестокост. После изведнъж осъзна, че ако не иска да го свържат с престъплението, трябва да се махне оттам, преди някой да го е видял. Освен това не бе изключено убиецът да се спотайва наблизо, любувайки се скришом отнякъде на зловещото си деяние, и едва ли би се поколебал да прибави още един труп към останалите. Андрю отправи прощален поглед към Мери Кели, без да се осмели да я докосне, и с върховно усилие на волята се принуди да излезе от стаичката и да я остави там.
Замаян, затвори вратата зад гърба си, оставяйки всичко така, както го бе заварил. Потърси изхода от апартаментите, ала така внезапно и силно му призля, че едвам успя да стигне до каменната арка на входа. Там, почти коленичил, повърна, разтърсван от силни позиви. Когато най-сетне изхвърли от стомаха си всичко, а то не бе много, като изключим изпития през нощта алкохол, опря гръб на стената; чувстваше се отпаднал, измръзнал и без капка сила. От това място можеше да види стаичката на номер 13, този рай, където бе изпитал такова щастие и който сега криеше в нощта разчлененото тяло на неговата любима. Направи няколко крачки и щом се увери, че световъртежът му е намалял достатъчно, за да може да се държи криво-ляво на краката си, излезе със залитане на Дорсет Стрийт.
Прекалено разстроен, за да се ориентира, тръгна слепешком, като стенеше и хлипаше. Дори не си направи труда да потърси каретата, защото сега, когато знаеше, че не е желан в бащиния си дом, нямаше какво да възложи на Харолд. Вървеше ли, вървеше из уличките, оставяйки се краката да го носят напосоки. Когато прецени, че вече е напуснал района на Уайтчапъл, намери един усамотен пасаж и се просна, изтощен и треперещ, сред някакви изхвърлени сандъци. Там прекара остатъка от нощта, свит като зародиш. Както предсказах одеве, щом първоначалният шок поотслабна, душевното страдание се изостри. Скръбта се усили дотолкова, че премина във физическо неразположение. Изведнъж тялото му стана обвивка, която бе мъчително да обитава, сякаш се бе превърнало в един от онези саркофази, покрити отвътре с шипове. Прииска му се да избяга от самия себе си, да се освободи от страдащата материя, от която бе направен, но бе пленник на тази ранена плът. Запита се ужасен дали болката щеше винаги да го съпътства. Някъде бе прочел, че очите на покойниците съхраняват последния образ, който са видели. Дали зениците на Мери Кели бяха запечатали свирепата усмивка на Изкормвача? Не знаеше, но бе напълно уверен, че ако наистина съществуваше такова правило, той щеше да е изключението: при неговата смърт, независимо какво още му предстоеше да види през живота си, очите му щяха да отразяват обезобразеното лице на Мери Кели.