— Как разбра, че съм тук? — попита Андрю, докато братовчед му заемаше разни стойки пред огледалото в стаичката, размахвайки свирепо оръжието.
— Разочароваш ме, братовчеде — отвърна Чарлс, като изсипа куршумите от пълнителя в шепата си и ги прибра в джоба на палтото си. — Шкафът с оръжията на баща ти беше отворен, липсваше един пистолет, а днес е 7 ноември. Къде другаде можех да отида да те търся? Оставаше само да обозначиш пътя си с трохи хляб.
— Ясно — съгласи се Андрю, признавайки мислено, че Чарлс имаше право. Наистина не си бе направил труда да прикрие следите си.
Братовчед му повъртя пистолета, хвана го за дулото и му го подаде.
— Готово. Сега можеш да се застреляш толкова пъти, колкото ти душа иска.
Андрю го взе с неприязън и побърза да го пъхне в джоба си, за да скрие от полезрението този неудобен предмет. Какво да се прави, налагаше се да се самоубие друг път. Чарлс го наблюдаваше с шеговит упрек, очаквайки някакво обяснение от негова страна, но Андрю нямаше сили да го убеждава, че самоубийството бе единственото разрешение, което бе намерил за своя проблем. За да избегне темата, реши да прояви интерес към листовката, преди братовчед му да е започнал да му чете конско.
— Ами това какво е? Шега ли е? — попита, като размахваше хартийката. — Къде го отпечата?
Чарлс поклати глава.
— Не е шега, братовчеде. Фирмата „Мъри 
Пътешествия във времето“ съществува. Има седалище в Сохо, на Грийк Стрийт. И се занимава, както гласи и обявата, с уреждане на пътувания във времето.
— Ама може ли да се пътува във времето…? — смотолеви Андрю недоверчиво.
— Уверявам те, че може, братовчеде — отвърна Чарлс без никакъв намек за закачка. — Аз вече го направих.
В продължение на няколко секунди двамата се гледаха мълчаливо.
— Не ти вярвам — заяви най-сетне Андрю, търсейки в сериозното изражение на братовчед си някакъв незначителен знак, който да го издаде, но Чарлс само сви рамене.
— Не те лъжа — увери го той. — Миналата седмица Маделин и аз пътувахме до 2000 година.
Андрю шумно се разкикоти, но братовчед му бе толкова сериозен, че смехът му полека стихна.
— Ама ти май не се шегуваш?
— Съвсем не — отвърна Чарлс. — Макар че много-много не си струваше труда — 2000 година е студена и мрачна, а човекът в тази епоха води война с машините. Но да не видиш това е все едно да пропуснеш операта, за която всички говорят.
Андрю го слушаше все така удивено.
— И все пак преживяването е неповторимо — добави братовчед му. — Дори да не те впечатли, вълнуващо е заради всичко, което означава. Даже и Маделин го препоръча на приятелките си. Тя просто се влюби в ботушите на човешката армия. Искаше да ми купи такива в Париж и обърна дърво и камък, но не можа да намери същия модел. Боя се, че още е твърде рано за това.
Андрю прочете повторно листовката и се увери, че първия път очите не са го излъгали.
— Все още не вярвам, че… — измънка той.
— Разбирам те, братовчеде, разбирам те. Но знаеш ли, че докато ти бродеше из Хайд Парк като призрак, светът се развиваше? Времето си тече, дори да не му обръщаш внимание. И повярвай ми, колкото и да ти се види странно, през последната година в салоните се говореше само за пътувания във времето. Това се превърна в най-обсъжданата тема, откак миналата пролет бе издаден романът, който повдигна тези въпроси.
— Роман ли? — Андрю се чувстваше все по-объркан.
— Именно. „Машината на времето“ от Х. Дж. Уелс. Една от книгите, които ти заех. Не я ли прочете?
Откак Андрю се отказа да го следва в онова скитане по кръчми и бордеи, с което Чарлс се опитваше да му върне интереса към живота, и се затвори като отшелник вкъщи, братовчед му бе добил навика да му носи книги при посещенията си. Обикновено това бяха наскоро публикувани творби на неизвестни автори; вдъхновени от неудържимия научен подем, обхванал века, те пишеха за машини, извършващи най-невероятни чудесии. Наричаха ги „научни романси“ — това бе преводът, който английските издатели бяха дали на „необикновените пътешествия“ на Жул Верн. Терминът се бе наложил учудващо бързо и се използваше за обозначение на всяка фантастична история, която се опитваше да се обоснове посредством науката. Според братовчед му тези писания улавяха духа на творбите на Бержерак и Лукиан от Самосата, измествайки старите истории за замъци, обитавани от привидения. Андрю си спомняше някои от безумните изобретения, изобилстващи в тия евтини романчета, като например шлема против кошмари — каска, свързана с малка парна машина, която изсмукваше лошите сънища, преобразяваше ги в приятни и ги връщаше обратно. Ала най-ясно бе останала в паметта му машината, способна да уголемява нещата, която един еврейски учен бе приложил спрямо насекомите: описанието на Лондон, връхлетян от напаст от мухи с размерите на дирижабли, които огъваха кулите и рушаха сградите, щом кацнеха върху тях, бе комично страховито. В друго време Андрю би поглъщал жадно такива книги, но колкото и да му беше мъчно, упоритата му незаинтересованост към вселената включваше и света на художествената измислица; той не искаше никакви утехи, искаше да се взира право в бездната на нищото, тъй че Чарлс не смогна да достигне до него дори чрез тайния коридор на литературата. Андрю предположи, че книгата на въпросния Уелс, спомената от братовчед му, сигурно лежи на дъното на раклата му под планина от подобни романчета, които едва бе прелистил.